Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

- До нови срещи, госпожице Стийл. Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена.

- Довиждане, господин Грей. Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се.

„Нищо ново".

- Много мило, наистина озъбих се. „Така се радвам, че ме намирате за забавна". Бях бясна, но също и изненадана, когато тръгна след мен. Не само аз бях изненаданата. Оливия и Андреа гледаха с почуда.

- Имате ли палто? попита Грей.

- Сако.

Оливия скочи от стола беше много добра в това подскачане, наистина. Грей хвана сакото преди Оливия да успее да ми го връчи. Смутено се напъхах в него, докато той го държеше. После сложи за секунда длани върху раменете ми. Дишах трудно. Този допир ме стисна за гърлото. Дори и да бе забелязал нещо, той не го показа. Натисна с показалец бутона на асансьора. Чакахме. Аз в някакво недоумение и смущение, а той хладнокръвно и спокойно. Вратите се отвориха и аз се разбързах. Бягах отчаяно. Наистина трябваше да се махна оттук!

Когато се обърнах да го погледна, той се бе облегнал на стената до асансьора. Беше нечовешки красив.

- Довиждане, Анастейжа.

- Довиждане, Крисчън. Вратите милостиво се затвориха.

Сърцето ми блъскаше. Асансьорът спря на първия етаж. Изхвърчах от него, спънах се, но за щастие този път не се размазах на хубавия им скъп каменен под. Хукнах към вратата и в следващия миг бях на свобода, загърната в свежия влажен въздух на Сиатъл. Погледнах нагоре и оставих радостните дъждовни капки да се стичат по лицето ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Надявах се, че свежият дъждовен въздух ще ми помогне да събера парчетата от разбитото ми самообладание и самочувствие.

Никой никога не ме бе подлагал на такава атака, на каквато ме подложи Грей, а не разбирах защо. Може би бе прекалено красив? Или пък обноските му? Богатството му? Силата и властта му? Нямах обяснение за нерационалното си поведение. Гълтах въздуха с облекчение. Какво по дяволите беше всичко това? Облегнах се на една от металните колони на сградата и направих сериозен опит да се успокоя и да си събера акъла. Тръснах глава и се запитах за милионен път какво беше това. Сърцето ми бавно се върна към обичайния си ритъм, задишах нормално и реших, че е време да тръгна към колата.

Градът оставаше зад мен. В главата ми като на запис вървеше всяка минута от интервюто, а това ме накара да се почувствам още по-глупаво. Със сигурност драматизирах нещо, съществуващо само във въображението ми.

„Добре, хубав е, самоуверен е, властен, наясно е със себе си, но от друга страна е арогантен, деспотичен и въпреки добрите си маниери е студен и затворен. Поне външно".

Неволно потръпнах. Все едно ток мина по гръбнака ми. Може да беше арогантен, но имаше пълното право да е такъв. Та той бе постигнал толкова много за годините си. Не изглеждаше като човек, който понася глупаци, но и защо да го прави? Пак й набрах на Кейт, дето не ми бе дала никаква предварителна информация.

Докато карах към магистрала номер 5, се чудех какво може да мотивира един човек за такъв успех. Някои от отговорите му бяха неразгадаеми, направо като кодирани. И тези тъпи въпроси, дето бе измислила Кейт! За осиновяването и дали е гей. Как може да се пита за такива неща! Исках земята да се отвори и да ме погълне. Знаех, че всеки миг през остатъка от живота ми, когато се сетя за това, ще изпитвам същото чувство на срам. Катрин Кавана да върви на майната си!

Погледнах стрелката. Карах по-бавно, отколкото бих карала обикновено при такива обстоятелства. И знаех, че е заради забилите се право в мен сиви очи и строгия глас, който ми бе наредил да карам внимателно. Осъзнах, че Грей е надраснал в пъти годините си.

„Забрави, Ана!" Бях ядосана на себе си. Като цяло беше интересно преживяване, но нямаше какво повече да му мисля.

„Просто забрави".

Не се налагаше да го виждам никога повече. Мисълта за тази перспектива ме ободри. Пуснах стереото, увеличих звука максимално, облегнах се и се заслушах в пулсиращия инди рок. Когато излязох на магистралата, установих, че мога да си карам точно толкова бързо, колко си искам.