Е. Джеймс - Петдесет нюанса по-тъмно

Той се върна. Мама или спи, или отново й е лошо.

Скривам се и се свивам на топка под масата в кухнята. Между пръстите си виждам мама. Заспала е на канапето. Отпуснала е ръка върху отровнозеления губер, а той е с високите си ботуши с лъскави катарами, надвесил се е над мама и крещи.

Удря мама с колан. „Ставай! Ставай! Откачена мръсница си ти. Просто една откачена мръсница. Най-обикновена откачена мръсница. Обикновена откачена мръсница. Да, ти си откачена мръсница“.

Мама хлипа и ридае. „Престани. Моля те, престани“. Мама не пищи. Мама се свива на топка.

Запушвам ушите си и затварям очи. Звуците заглъхват.

Той се обръща и аз виждам ботушите му, докато трополи към кухнята. Все още стиска колана. Опитва се да ме намери.

Навежда се и се ухилва. Смърди гадно. Вони на цигари и алкохол. „Ето те и теб, дребно лайненце“.

Буди го сърцераздирателен писък. Господи! Плувнал е в пот, сърцето му бие до пръсване. „Какво става, мама му стара?“ Изправя се в леглото и изпъва гръб, стиска челото си с ръце. „Мама му стара. Върнаха се. Аз пищях“. Поема си дълбоко дъх, за да се успокои, опитва се да освободи мислите и ноздрите си от миризмата на евтин бърбън и застоялата смрад на цигари „Кемъл“

Преживях и третия ден след Крисчън Грей и първия ми ден на работа. Добре че беше тя да ме поразсее. Времето отлетя сред мъгла от нови лица, напрегната работа и господин Джак Хайд. Господин Джак Хайд... той ми се усмихва, сините му очи искрят, когато опира ръце на бюрото ми.

- Великолепна работа, Ана. Двамата с теб ще станем страхотен екип.

Незнайно как успях да извия устни в подобие на усмивка.

- Тръгвам си, стига да нямаш нищо против - прошепнах.

- Не, разбира се, вече е пет и половина. До утре.

- Лека нощ, Джак.

- Лека нощ, Ана.

Грабнах си чантата, намъкнах сакото и се отправих към вратата. Вдъхнах дълбоко въздуха на ранна вечер в Сиатъл. Той все още не успяваше да запълни празнотата в гърдите ми, зейнала от събота сутринта, болезнена бездна, която непрекъснато ми напомняше какво съм изгубила. Тръгнах към автобусната спирка с наведена глава, забола поглед в краката си, и не спирах да мисля какво ще бъде без любимата ми Уанда, старата ми „костенурка“... или аудито.

Затръшнах вратата на тази мисъл. „Стига. Не мисли за него“. Разбира се, че можех да си позволя автомобил - една хубавка новичка кола. Но пък той беше небивало щедър и при тази мисъл усетих как в устата ми се събира горчилка. Преглътнах и се опитах да прогоня подобни мисли и да не ги допускам. Не биваше да мисля за него. Нямах желание да ревна отново - не и на улицата.

Апартаментът беше празен. Кейт ми липсваше и си я представях как лежи на някой плаж в Барбадос и пие студен коктейл. Включих плоскоекранния телевизор, за да може шумът да запълни вакуума и да се залъжа, че имам компания, макар че нито слушах, нито гледах. Седнах и забодох поглед в тухлената стена. Бях напълно изтръпнала. Чувствах единствено болка. Колко още трябваше да търпя това?

Звънецът на вратата ме стресна, изтръгна ме от мъката и сърцето ми трепна. Кой ли е? Натиснах домофона.

- Доставка за госпожица Стийл - обясни отегчен безплътен глас и разочарованието ме притисна. Обзета от пълно безразличие, слязох долу и заварих млад мъж, който мляскаше шумно с дъвка, стиснал в ръка дълъг кашон. Подписах се и отнесох пратката горе. Беше изненадващо лека. Вътре имаше двайсет и четири дългостеблени бели рози и картичка.

Честит първи ден на работа.

Дано да е минал добре.

Благодаря ти за глайдера. Трогнат съм.

Вече е поставен на видно място на бюрото ми.

Крисчън

Не можех да откъсна поглед от картичката. Бездната в гърдите ми ставаше все по-дълбока. Нямаше никакво съмнение, че това е изпратено от асистента му. Едва ли Крисчън имаше нещо общо. Тази мисъл ми причини ужасна болка. Погледнах розите - толкова бяха красиви, че не намерих сили да ги хвърля в боклука. Като добро момиче отидох в кухнята, за да извадя ваза.

Вече си имах рутина: ставане, ходене на работа, плач, спане. По-точно казано, опитвах се да спя. И в сънищата не можех да избягам от него. Преследваха ме и сивите огнени очи, и безпомощният поглед, и лъскавата немирна коса. А пък музиката... колко много музика - не издържах, когато чуя музика. Внимавах и я избягвах на всяка цена. Потръпвах дори от безсмислените песнички в рекламите.