Е. Джеймс - Петдесет нюанса по-тъмно

Крисчън кацна на хеликоптерната площадка на същата необикновена сграда от кафяви тухли в Портланд, от която излетяхме преди по-малко от три седмици.

Та колко време са три седмици? Въпреки това имах чувството, че съм познавала Крисчън цял живот. Той се занимаваше с ,Дар-ли Танго“, щракаше разни ключове, роторите спряха и най-сетне чувах в слушалките само собственото си дишане. Хм. За секунда си припомних случката с Томас Талис. Пребледнях. Точно сега нямах никакво желание да мисля по този въпрос.

Крисчън разкопча колана си и се приведе, за да разкопчае и моя.

- Добре ли пътувахте, госпожице Стийл? - Гласът му беше мек, очите му блестяха.

- Да, господин Грей, благодаря - отвърнах любезно.

- Да вървим да видим снимките на момчето. - Подаде ми ръка, аз я поех и слязох от ,Дарли Танго“

Побелял мъж с брада се приближи, широко усмихнат. Познавах го от миналия път.

- Здравей, Джо - каза Крисчън и пусна ръката ми, за да се ръкува с него. Стивън ще дойде да го вземе между осем и девет.

- Дадено, господин Грей. Мадам. - Кимна ми. - Автомобилът ви чака. А, да, асансьорът не работи, налага се да слезете по стълбите.

- Благодаря, Джо.

Тръгнахме към стълбището.

- Добре че етажите са само три, иначе тези токчета щяха да ти създават проблеми - недоволно каза Крисчън.

- Не ти ли харесват?

- Много ми харесват, Анастейжа. - Погледът му потъмня и имах чувството, че ще каже още нещо, но той само изхъмка. - Ела. Ще слизаме бавно. Не искам да паднеш и да си счупиш врата.

Седяхме, потънали в мълчание, докато шофьорът ни откарваше към галерията. Безпокойството ми бе превключило на най-висока скорост и вече разбирах, че времето, прекарано в „Чарли Танго“, е било окото на бурята. Крисчън беше мълчалив, замислен... дори изпълнен с нервно очакване; предишното ни приятно настроение вече беше изчезнало. Исках да кажа толкова много неща, но пътуването бе твърде кратко. Крисчън гледаше умислено през прозореца.

- Хосе ми е просто приятел - прошепнах.

Крисчън се обърна и ме погледна, очите му бяха потъмнели, подозрителни, не издаваха нищо. Устата му - о, да, устата му ме разсейваше, неканен образ. Спомних си какво усещах, когато докосваше всяко мое местенце. Кожата ми пламна. Той се намести на седалката и се намръщи.

- Тези красиви очи изглеждат твърде големи на лицето ти, Анастейжа. Моля те, кажи ми, че ще хапнеш нещо.

- Добре, Крисчън, ще хапна нещо - отвърнах автоматично.

- Говоря сериозно.

- Я виж ти. - Не успях да скрия сарказма си. Колко нагъл беше този тип - прекарал ме беше през ада през последните няколко дни. Не, грешка. Аз сама се бях прекарала през ада. Не, не бях аз. Той го беше направил. Поклатих объркано глава.

- Не искам да се карам с теб, Анастейжа. Искам да се върнеш и искам да си здрава - каза той.

- Нищо не се е променило. - „Ти си все същият“.

- Да поговорим на връщане. Вече стигнахме.

Автомобилът спря пред галерията и Крисчън слезе, като ме остави безмълвна. Отвори ми вратата, за да сляза, и аз протегнах крак.

- Защо го направи? - попитах. Гласът ми бе по-висок, отколкото очаквах.

- Какво да съм направил? - Крисчън ме погледна слисано.

- Казваш нещо такова, а след това просто спираш.

- Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.

Огледах се. Беше прав. Наоколо имаше прекалено много хора. Стиснах устни, а той ме погледна гневно.

- Добре - казах нацупено. Той стисна ръката ми и ме поведе към сградата.

Влязохме в преустроен склад - тухлени стени, подове от тъмно дърво, бели тавани и бели тръби. Просторно и модерно. Доста хора се мотаеха, пиеха вино и се възхищаваха на работата на Хосе. Неприятностите се стопиха и разбрах, че Хосе е осъществил мечтата си. „Браво, Хосе, страхотен си!“

- Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес - посрещна ни млада жена, облечена в черно, с много къса кестенява коса, яркочервено червило и огромни халки на ушите. Удостои ме с кратък поглед, след това задържа очи много по-дълш от необходимото върху Крисчън, после пак се обърна към мен, примигна и се изчерви.

Смръщих чело. „Той е мой!“ - поне беше. Постарах се да не се мръщя. Тя се овладя и пробва отново:

- Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. -Усмихна се, подаде ми една брошура, посочи отрупаната с напитки и хапки маса до стената и се отдалечи.

- Познаваш ли я? - намръщи се Крисчън.

Поклатих глава, бях озадачена.

Той сви разсеяно рамене.