Е. Джеймс - Петдесет нюанса сиво

Погледнах ядно в огледалото. По дяволите! Тая коса не искаше да застане наникъде. И Катрин Кавана да върви по дяволите! Да вземе да се разболее и да ме подложи на това. Трябваше да си седя у дома и да си уча за последните изпити следващата седмица, а вместо това стоях пред огледалото с четка в ръка и агонизирах в мъки да сложа тая коса в някакъв ред. „Не трябва да си лягам с мокра коса! Не трябва да си лягам с мокра коса!" Изрецитирах пред огледалото тази мантра няколко пъти и отново направих опит да я укротя с четката. Бях бясна. Впих поглед в бледото момиче в огледалото с кафява коса и сини очи, прекалено големи за това лице. Момичето ме погледна на свой ред, аз отчаяно извърнах поглед и се предадох. Единствената възможна алтернатива бе да вържа тая ината, своенравна коса на опашка и да се надявам да постигна някакъв що-годе приличен вид.

Кейт беше съквартирантката ми и от всички възможни дни в годината беше избрала точно този да се тръшне с грип. Затова не можеше да отиде на това интервю с някакъв индустриален магнат хищник, което бе уредила за студентския вестник. Никога не бях чувала за него. Предложих й някак доброволно. Имах изпити, за които трябваше да кълва яко, имах и едно есе за довършване, следобеда трябваше по план да уча, но не сега се налагаше да карам 165 мили, за да стигна до центъра на Сиатъл и да се видя със загадъчния главен изпълнителен директор на холдинга „Грей Ентърпрайзис".

Той беше истински велик предприемач и основен спонсор на нашия университет, неговото време беше ценно, в пъти по-ценно от моето, но бе дал съгласие на Кейт за това интервю и щяло да бъде голям удар, право в десятката, казваше тя. По дяволите и нейните извънкласни дейности.

Кейт се беше свила навлечена на дивана в хола.

- Съжалявам, Ана. Трябваха ми девет месеца да се добера до него за това интервю. Ще минат още шест за нова дата, а тогава и двете ще сме завършили. Като редактор не мога да си позволя провал сега. Моля те! умоляваше ме Кейт с дрезгавия си глас, стържещ през възпаленото й гърло. Не разбирах как го прави тоя номер. Макар и болна, изглеждаше така съблазнителна, сексапилна, великолепна, с руса подредена коса с ягодови нишки в нея и блестящи красиви зелени очи, независимо че бяха зачервени и насълзени от грипа. Опитах се да не обръщам внимание на нежелания пристъп на състрадание.

- Разбира се, ще ида, Кейт. Ти си почивай. Да ти дам ли лекарствата?

- Да. Това са въпросите и касетофонът ми. Само натисни бутона за запис. Води си бележки, аз после ще резюмирам всичко.

- Ама аз не зная нищо за него казах. Мъчех се съвсем неуспешно да потисна паниката, която ме обземаше с бесни темпове.

- Въпросите ще ти помогнат. Тръгвай, много път е. Не бива да закъсняваш.

- Окей, тръгвам. Ти си почивай. Направих ти супа, само си я стопли. „Кейт, такова нещо мога да направя единствено и само за теб!"

- Да, добре, тръгвай. Успех. И благодаря, Ана. Спасяваш ми живота, както винаги.

Пуснах една крива усмивка, нарамих раницата и тръгнах към вратата, после към колата. Не можех да повярвам, че й бях позволила да ме навие. Но в крайна сметка Кейт можеше да убеди всеки в каквото си поиска. От нея щеше стане страхотен журналист. Говореше убедително, беше красива, винаги можеше да се обоснове и беше моята най-мила и добра приятелка.

Тръгнах от Ванкувър, Вашингтон, по магистрала номер 5. По пътя нямаше много коли. Беше рано, а аз трябваше да съм в Сиатъл чак в два следобед. За щастие Кейт ми даде спортния си мерцедес CLK. Не бях сигурна, че с моя стар фолксваген костенурка мога да стигна навреме. А с мерцедеса пътуването е кеф натискаш педала до дупка и милите се топят.

Спрях пред главния офис на компанията. Сградата беше огромна, на 24 етажа, всичко от огънато стъкло и метал, дето се вика плод на утилитарното мислене на някой авангарден архитект. Над грамадните стъклени врати имаше дискретна метална табела GRAY HOUSE. Пристигнах в два без петнайсет и с огромно облекчение, че не съм закъсняла, влязох в честно казано смущаващото и плашещо с размерите си, със стъклото си, с метала си и с пясъчния си камък лоби.

Зад голямото бюро на рецепцията, изработено от пясъчник, седеше много красива руса жена. Усмихна ми се любезно. Беше със сако с цвят на въглен и с бяла изчистена риза. Най-елегантното и стилно сако, което бях виждала. Изглеждаше безупречно.