Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

Той се обърна и подвикна към кабинета:

- Голф този уикенд, Грей?

Не чух отговора. Афроамериканецът се извърна към нас, видя ме, усмихна се и около очите му се събраха бръчици. Оливия вече бе скочила да повика асансьора. Това момиче беше много добро в подскачането от стол. Сигурно беше по-притеснена и от мен.

- Приятен следобед, дами! каза афроамериканецът и изчезна зад плъзгащата се врата на асансьора.

- Господин Грей ви очаква, госпожице Стийл. Заповядайте каза Блонди номер две.

Изправих се доста нестабилно, треперех, нервата ме тресеше яко и безрезултатно се опитвах да се успокоя. Взех раницата, зарязах водата и тръгнах към полуотворената врата.

- Няма нужда да чукате. Влизайте направо каза тя приветливо.

Бутнах вратата, спънах се, влетях вътре с главата напред и се проснах по очи.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!" Надигнах се на четири крака на входа на офиса на господин Грей. И усетих нечии нежни ръце около себе си и тези ръце се опитваха да ми помогнат да стана. Бях толкова сконфузена от непохватността си. По дяволите тая моя нескопосаност! С мъка погледнах нагоре. Господи! Беше толкова млад!

- Госпожица Кавана? каза той веднага щом ме изправи и ми протегна ръка. Имаше дълги пръсти. Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Толкова млад и толкова чаровен! Висок, с хубав сив костюм, бяла риза и черна вратовръзка, косата му бе с цвят на тъмна мед и стоеше доста непослушно, очите му бяха светлосиви, погледът му дълбок и топъл. Гледаше ме проницателно и с любопитство. Отне ми доста време, докато локализирам къде се е затрил гласът ми.

„Всъщност ако този мъж е над трийсет, аз съм леля на някоя маймуна" помислих. В някаква мъгла подадох ръка и се здрависахме. Когато дланите ни се докоснаха, почувствах в тялото ми да се разлива странна тръпка на спокойствие и в същото време на оживление. Рязко дръпнах ръката си. Трябва да е било от статичното електричество. Мигах бързо, в такт с ударите на сърцето си.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

- А вие сте? Гласът му бе топъл, вероятно му беше забавно, но беше трудно да се прецени от изражението му. Изглеждаше леко заинтригуван, но преди всичко беше просто учтив.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Катрин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

- Разбирам каза простичко. Май мярнах нещо като сянка на усмивка по лицето му, но не бях сигурна.

- Заповядайте, седнете. Посочи ми канапе от бяла кожа с висока облегалка.

Офисът му беше прекалено голям за сам човек. Прозорците бяха от пода до тавана, а пред тях имаше стилно бюро от тъмно дърво, около което можеха спокойно да вечерят поне шест души, без да си пречат. Бюрото беше в тон с масата за кафе пред канапето. Всичко останало освен стената до вратата беше покрито с мозайка от малки рисунки, трийсет и шест от тях подредени във формата на квадрат. Бяха изключителни поредица простички пейзажи и предмети, едновременно познати и някак забравени, но нарисувани с такава прецизност и детайл, че приличаха на снимки. Бяха повече от изумителни.

- Местен художник. Тротън каза Грей, явно проследил погледа ми.

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено казах тихо, разкъсана между него и рисунките. Той наклони глава на една страна и ме изгледа някак съсредоточено.

- Напълно съм съгласен, госпожице Стийл отвърна меко той и по необяснима за самата мен причина се изчервих.

Като изключим мозайките, останалото в офиса беше студено и стерилно. Зачудих се дали това е отражение на личността на този Адонис, който грациозно потъна в бялата кожа на креслото срещу мен. Тръснах глава да се отърва от нежелателната посока, в която бяха хукнали мислите ми. Извадих въпросите на Кейт от раницата и се заех да нагласям касетофона, но пръстите ми бяха омекнали като кашкавал, оставен на слънце, и съвсем логично го изтървах два пъти на масата за кафе. Господин Грей не каза нищо, чакаше търпеливо, или поне се надявах да е така, докато аз продължавах да се чувствам все по-объркана, шашардисана и смутена. Накрая събрах смелост да го погледна. Гледаше ме. Едната му ръка беше спокойно отпусната. С другата бе подпрял брадичката си, а показалецът лежеше върху устните му. Все едно се опитваше да потисне усмивката си.

- Съ-съжалявам запънах се. Не съм свикнала с тези неща.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл.