Е. Джеймс - Петдесет нюанса сиво

Изобщо не можех да си обясня защо погледът му ми действаше така дяволски смущаващо, объркваше ме, ставаше ми горещо. Очите му грееха лукаво и палаво.

- Но след като работите толкова много, как разпускате?

- Как разпускам? Той се усмихна и показа всичките си бели перфектни зъби. Не можех да дишам. Не бива човек да е толкова красив. Не е редно. Е, не е точно разпускане, както го формулирахте. Яхти, самолети, позволявам си да се поглезя с физически предизвикателства. Намести се в стола и продължи: Аз съм много богат човек, госпожице Стийл. Моите хобита са скъпи, но и доста вълнуващи.

Погледнах въпросите на Кейт, докато се мъчех да преборя импулса пак да сменя темата. Зададох следващия:

- Инвестирате в производство. Защо?

„Защо питах се аз този мъж ме кара да се чувствам така неудобно?"

- Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа?

- Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

Учудване изви устните му. Той ме изгледа преценяващо.

- Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

- Защо някой би казал такова нещо?

- Защото ме познават добре.

Устните му се извиха в суха горчива усмивка.

- Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш? На секундата съжалих, че зададох този въпрос. Не беше в списъка на Кейт.

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост.

Знаех много добре как Кейт може да изнудва. Ето заради това й качество сега седях и се гърчех под проницателния му поглед вместо да си седя у дома и да си уча за изпитите.

- Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Той сви рамене някак неангажирано.

- Този бизнес изисква голяма находчивост каза, но мисля, че не беше искрен. Нямаше никаква логика в това да храни бедните. Не виждах финансовата полза, макар че благородството на идеята бе очевидно. Хвърлих око на следващия въпрос. Бях напълно объркана от отношението му.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага". Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? „Ти си наистина някакъв маниак по контрола".

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка да.

- Говорите като краен консуматор.

- Та аз съм точно такъв. Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Това никак не пасваше на тая работа с нахранването на света. Не можех да се отърва и от натрапчивата мисъл, че не говорим за едно и също, но изобщо не вдявах за какво говори той. В кабинета беше доста горещо или може би само аз се задушавах. Исках само това интервю да приключи. Със сигурност толкова информация щеше да свърши работа на Кейт. Минах на следващия въпрос.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега? Това вече беше доста личен въпрос. Погледнах го с надежда да не съм го засегнала. Веждите му се събраха и образуваха дълбока бръчка над носа.

- Това не мога да преценя сам по никакъв начин.

Стана крайно интересно.

- На колко години бяхте, когато ви осиновиха?

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл отвърна той сурово. Мамка му! Ако бях предполагала дори за миг, че ще интервюирам този човек, щях да се поровя за информация. Продължих, вече съвсем оглупяла и объркана.

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.