Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

- Имам среща с господин Грей. Анастейжа Стийл от името на Катрин Кавана.

- Извинете ме за секунда, госпожице Стийл каза тя и повдигна учудено вежда, докато аз стоях неловко и смутено пред нея. Почнах да съжалявам, че не бях взела някое от хубавите официални костюмчета на Кейт вместо моето износено морскосиньо сако. Бях положила усилието да облека единствената си пола, да обуя прилични ботуши до коленете и да сложа син пуловер. За мен това беше достатъчно елегантно. Бързо мушнах зад ухото си един изнизал се от опашката кичур и с непринуден вид се опитах да демонстрирам, че дамата изобщо не ме смущава.

- Да, очакваме госпожица Кавана. Моля подпишете тук, госпожице Стийл. Вземете последния асансьор вдясно и натиснете двайсети етаж каза тя. Усмихваше ми се любезно, но бях убедена, че ми се присмива.

Подаде ми пропуск, на който бе сложен ярък печат „Гост". Не можах да прикрия ехидната си усмивка. Разбира се, на всеки би му станало ясно, че съм само гост. Та аз не пасвах изобщо в тая атмосфера. „Никога нищо не се променя". Въздъхнах тежко наум. Благодарих й, тръгнах към асансьорите и минах между двамата охранители със скъпи черни костюми.

Асансьорът ме изстреля до двайсетия етаж. Вратите се отвориха плавно и попаднах в друго грамадно лоби. Пак стъкло, метал и бял пясъчник. Пред мен пак бюро и пак млада руса жена, но тази беше облечена в черно и бяло, естествено без забележка по вида й. Стана да ме посрещне.

- Бихте ли изчакали тук, госпожице Стийл? попита и ми посочи едни бели кожени столове. Това май беше чакалнята.

Зад тях имаше огромна зала за съвещания със стъклени стени и, разбира се, маса, отговаряща на размерите на помещението, изработена от тъмно дърво, и поне двайсет еднакви стола около нея, в подходящия за масата цвят. Зад всичкото това имаше прозорец от пода до тавана с гледка към целия град в посока към Саунд. Гледката спираше дъха, направо ме парализира.

Седнах и измъкнах въпросите от раницата. Зачетох ги и наум проклинах Кейт, че не ми беше дала поне някакви биографични данни. Та аз не знаех абсолютно нищо за човека, когото след малко трябваше да интервюирам. Можеше да е на деветдесет, можеше да е на трийсет. Несигурността винаги ме е дразнела. Сега нервите ми бяха опънати и ми личеше. Не ме свърташе от безпокойство. Никога не съм харесвала разговорите очи в очи. По-добре ми е да седя анонимно и незабелязано в дъното на стаята в някоя дискусионна група. И за да съм честна, винаги се осланям на моята собствена компания: да чета британска класика, свита на някой стол в библиотеката на университета, а не да седя и да се треса от нерви в някаква колосална стъклено-метално-каменна сграда.

Издразних се на себе си. „Я се стегни, Стийл". Ако се съдеше по вида на сградата прекалено стерилна и модерна, очаквах господин Грей да е на около четирийсет, в добра физическа форма, с тен и светла коса, за да си пасва по цвят с останалия персонал.

От голямата врата вдясно излезе друга безупречно облечена блондинка. Каква беше тая работа с тези перфектни блондинки? Поех дълбоко въздух и се изправих.

- Госпожица Стийл? попита новодошлата блондинка.

- Да изграчих и прочистих гърлото си. Да. Ето това „да" звучеше вече по-убедително.

- Господин Грей ви очаква. Мога ли да взема сакото ви?

- О, да, благодаря казах и с мъка се изнизах от сакото си.

- Предложиха ли ви вече напитка или нещо да се подкрепите?

- Ами... не. „О, Боже, Блонди номер едно май го загази".

Блонди номер две сгърчи неодобрително вежди и с укор изгледа младата дама зад бюрото.

- Какво ще обичате? Чай, кафе, вода? попита, като насочи отново вниманието си към мен.

- Благодаря. Вода измънках.

- Оливия, ако обичаш, донеси на госпожица Стийл вода каза тя със строг и укорителен тон. Оливия скочи от стола и забърза към някаква врата от другата страна на фоайето.

- Приемете извиненията ми. Оливия е нова, стажантка е. Моля, седнете. Господин Грей ще ви приеме след около пет минутки.

Оливия се върна с чаша вода с лед.

- Заповядайте, госпожице.

- Благодаря.

Блонди номер две тръгна с маршова стъпка към едно огромно бюро, токчетата й кънтяха и отекваха в тишината, докато вървеше по каменния под. Седна и двете си продължиха работата.

Може би този господин Грей държеше всичките му служителки да са руси. Докато се чудех дали това е законно, вратата на офиса се отвори и от кабинета излезе висок елегантен красив афроамериканец с коса, сплетена на къси гъсти плитки. В този момент нямаше нищо по-сигурно от това, че съм крайно неподходящо облечена.