Е. Джеймс: Петдесет нюанса освободени

Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Реша косата й с четка. Тя обича. Реша я, а тя не се буди. Мамо! Боли я коремчето. Разтърсвам я. Гладна е. Него го няма. Жаден съм. Отивам в кухнята, дърпам стол до мивката и си наливам вода. Водата се разлива върху синия ми пуловер. Мама още спи. Мамо! Мамо, събуди се! Тя лежи. И е студена. Донасям синьото си одеяло, завивам я и лягам до нея на зеления лепкав мокет. Мама още спи. Имам две колички. Те обикалят на пода около мама. Мисля, че мама е бол-на. Тръгвам да търся нещо за ядене. В хладилника има грах, но е студен. Ям грахчетата много бавно и ме боли коремчето. Лягам да спя до мама. Грахчетата са свършили. Във фризера има нещо. Мирише стран-но. Искам да го оближа, но езикът ми залепва. Ям го бавно. Много е гадно. Пия вода. И лягам при мама. Тя е студена. И не иска да се събуди. Някой отваря вратата. Завивам мама с одеялото. Той е! Върнал се е. „Какво е станало тук, по дяволите? О, тая луда кучка! Мамка му! Махай се, малко скапано лайно!“ Рита ме и си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той се обажда по телефона и излиза. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Идва една полицайка. Не! Не! Не! Не ме пипай! Не ме пипай! Искам при мама. Не! Не ме пипай! Тя дръпва одеялото и ме грабва. Мамо! Мамо! Пищя. Искам си при мама! Не мога да кажа думите. Няма ми думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.

- Крисчън! Крисчън! - Гласът й е тревожен, дърпа ме от дъното на този кошмар, от бездната на отчаянието. - Тук съм. Тук съм.

Той се сепна. Тя бе хванала раменете му и отчаяно го разтърсваше. Очите й - тревожни, пълни с болка и синя тъга, пълни със сълзи.

- Ана - прошепна той без дъх. Усещаше отвратителния вкус на страх в устата си. - Ти си тук!

- Разбира се, че съм тук.

- Сънувах...

- Знам, тук съм. Тук съм.

- Ана - изрече името й той и то мина през тялото му като талисман срещу задушаващата черна паника.

- Шшш! Тук съм. - И тя го покри с тялото си, ръцете и краката й го обвиха като пашкул. Топлината й влезе в него и полека започна да изтласква сенките и страха. Тя е слънце, тя е светлина, тя е... негова.

- Моля те, нека не се караме. - Гласът му бе дрезгав. Прегърна я.

- Добре.

- Клетвите. Без клетви. Мога да го направя. Ще намерим начин. - Думите излязоха запъхтяно от устата му, натежали от чувство, объркани, тревожни.

- Да, ще намерим начин. Ние винаги намираме начина - прошепна тя. Устните й покриха неговите, затвориха думите и го върнаха в реалността.

Лежах и гледах синьото небе през отворите на слънчевия чадър от морски водорасли. Най-синьото лятно небе. Средиземноморско синьо. Въздъхнах облекчено. Крисчън беше до мен, излегнал се върху шезлонга. Моят съпруг. Моят съблазнителен красив съпруг. Беше без тениска, по отрязани над коляното джинси. Четеше книга, в която се предвиждаше колапсът на западната банкова система. Четивото определено му беше интересно. Не го бях виждала да се заседи на едно място толкова дълго. Изглеждаше по-скоро като студент, а не като собственик и главен изпълнителен директор на една от най-големите частни компании в Щатите.

Бяха последните дни от медения ни месец. Приличахме се на следобедното слънце на плажа пред хотел „Бийч Плаза Монте Карло“ в Монако. Но не бяхме отседнали в него. Отворих очи и погледнах към нашата „Феър Лейди“, пуснала котва в пристанището. Луксозна яхта, направена през 1928 година. Плуваше великолепно, беше кралицата на всички яхти в пристанището. Крисчън я обожаваше. Тайничко подозирах, че иска да я купи. Е, честно! Защо мъжете си падат по такива играчки?

Лежах отпусната като мързелива котка под лъчите на следобедното слънце и слушах подбраната от Крисчън Грей музика в новия ми айпод. Неволно се сетих за предложението му. О, какъв божествен миг! Почти усетих уханието на цветята.

- Може ли да се оженим утре? - каза нежно в ухото ми. Бях се излегнала върху гърдите му, спокойна и отпусната след секса. Бяхме в беседката на къщата на пристанището. Около нас - цветя.

- Мхм.

- Това „да“ ли е? - Усетих надеждата в гласа му.

“Мхм.

-Не?

- Мхм.

Той се усмихна.

- Госпожице Стийл, езика ли сте си глътнали?

- Мхм - засмях се аз.

Той се усмихна, стисна ме здраво и целуна косата ми

- Във Вегас. Утре.