Урсула Гуин: Освободеният

Имаше стена. Тя не изглеждаше особено важна. Беше построена от необработени камъни и грубо измазана. Възрастен човек можеше да погледне над нея; дори дете можеше да я прескочи. На местата, където стената пресичаше пътя, нямаше порти; тя просто се превръщаше във въображаема линия, в мислена граница. Но тази граница беше реална и наистина важна. За седем поколения тази граница беше най-важното нещо на света.

Като всички стени и тази имаше две лица, в зависимост от това къде се намираш: отвътре или отвън.

Погледната от едната й страна, стената опасваше двеста и четиридесет декара пусто поле, наречено Пристанище на Анарес. На това поле имаше няколко огромни портални крана, площадка за кацане на ракети, три склада, гараж за камиони и общежитие. Сградата на общежитието изглеждаше солидна и мрачна: около нея нямаше парк и не играеха деца. Тук никой не живееше и дори не отсядаше задълго. Всъщност цялото поле беше под карантина. Стената изолираше не само площадката за кацане, но и корабите, които пристигаха от космоса; хората, които излизаха от тях: снеговете, от които те идваха и цялата останала вселена. Тя ограждаше вселената, а Анарес оставаше от другата страна, свободен.

Погледната от другата й страна, стената обкръжаваше Анарес: цялата планета оставаше отвътре — един голям затворнически лагер под карантина, отрязан от другите светове и хора.

По пътя към площадката за кацане приближаваше група хора. Друга група спря на мястото, където пътя пресичаше стената.

От съседния град Абиней често идваха хора, с надежда да зърнат космически кораб или просто за да видят стената. Все пак това беше единствената гранична стена в техния свят. Никъде другаде не можеше да се види табела „Минаването забранено“. Това привличаше най-вече младежите. Те се качваха върху стената и сядаха. Често цяла група наблюдаваше складовете, където от верижни камиони се разтоварваха щайги. Понякога, с повече късмет, можеше да се види дори товарен кораб, въпреки че те идваха осем пъти годишно и само синдиците 1 1 Синдик — от гр. syndikos — упълномощено лице, което се грижи за интересите на дружество, община и т.н., на които е член и е било избрано за това. Бел.прев. , които работеха на Пристанището знаеха предварително деня на пристигането им. В първия момент гледката на товарния кораб развълнува наблюдателите, имали късмет да го видят. Но времето течеше; те си седяха на стената; той си стоеше на мястото далеч сред полето — обемиста черна кула сред гора от самоходни кранове. После откъм складовете дойде една жена и каза: „За днес приключваме, братя“. Надписът „Отбрана“ върху лентата на ръкава й беше не по-малка рядкост от гледката на космическия кораб. Предизвикваше някаква тръпка. Тонът й беше мек, но категоричен. Тя беше отговорник на групата и ако я предизвикаха, нейните синдици щяха да я подкрепят. Пък и нямаше какво толкова да се види. Чужденците от другия спят седяха в кораба си, скрити от погледите им. Нищо интересно.

Гледката беше отегчителна и за хората от Отбраната. Понякога отговорничката си мечтаеше някой да прескочи стената или чужденец, член на екипажа да премине отвъд, или пък някое дете от Абиней да се промъкне през стената, за да погледне товарните кораби отблизо. Но това никога не се случваше. Никога нищо не се случваше. И когато наистина се случи нещо, тя не беше подготвена за него.

— Заради моят кораб ли се е събрала тази тълпа? — попита капитанът на „Майндфул“.

Отговорничката се обърна и видя, че наистина около портата са се събрали над сто души. Те просто си стояха, също както са стояли пред продоволствените станции по време на Глада. Това я изплаши.

— Не. Те… протестират — бавно отговори тя на ограничения си йотийски. — Протестират срещу… как се казваше? Пътника?

— Искате да кажете, че са дошли заради онова копеле, което трябва да вземем с нас? Него ли искат да спрат или нас?

Думата „копеле“ не можеше да се преведе на езика на жената. За нея тя бе само някакъв чуждестранен термин за нейния народ, но въпреки това тя не харесваше нито звученето й, нито тона на капитана, нито самия него.

— Можете ли да се погрижите за себе си? — рязко попита тя.

— По дяволите, разбира се, че можем. Вие само натоварете бързо останалата стока и докарайте на борда това копеле, пътника. Не може да ни попречи някаква си тълпа от одонианци — рече той, потупвайки металния предмет, който висеше на колана му и приличаше на деформиран пенис. После погледна със снизхождение невъоръжената жена.