Урсула Гуин - Освободеният

— Не — каза Шевик.

Докторът замислено хапеше долната си устна.

— Знаете ли какво е дребна шарка, сър?

— Не.

— Заразна болест. Много опасна за възрастните. На Анарес я нямате, защото при заселването на планетата са били взети профилактични мерки, но на Урас често се среща. Може да Ви убие, както и още десетина разпространени вирусни инфекции, защото нямате имунитет срещу тях. Левичар ли сте, сър?

Шевик отрицателно поклати глава. Докторът мушна иглата под кожата на дясната му ръка със сръчността на фокусник. Шевик мълчаливо изтърпя инжекциите. Нямаше право да се съмнява или да протестира. Беше се предал в ръцете на тези хора, вече нямаше изконното право да решава. То изчезна, пропадна надолу, заедно с неговия Обетован свят, неговата гола скала.

Докторът отново заговори, но той вече не го слушаше.

Той прекарваше дните си, изпаднал в апатия, обгърнат от безжизнена пустота, в която нямаше минало или бъдеще. Стените го държаха здраво в прегръдките си, а от другата им страна беше вечната тишина. Ръцете и бедрата го боляха от инжекциите; трескавото му съзнание се люшкаше между делириума и глухата забрава на лимба, преддверието на ада. Времето беше спряло, то не съществуваше. Той беше времето и реката; стрелата и камъка. Но той не помръдваше, като хвърлен камък, спрял по средата на пътя си. Денят и нощта не съществуваха. Понякога докторът включваше или изключваше осветлението. Над леглото му имаше часовник. Стрелката безсмислено се местеше между двадесетте цифри върху циферблата.

Той се събуди след дълбок, непробуден сън и замаяния му поглед падна върху часовника. Стрелката показваше малко след 15, което значеше, че според 24-часовия ден на Анарес, сега е следобед. Но как можеше да бъде следобед в пространството между два свята? Това сигурно беше корабно време. Тези мисли го окуражиха и ободриха. Той седна на леглото. Вече не му се виеше свят. Изправи се на крака, за да провери дали запазва равновесие. Беше задоволително, въпреки усещането, че стъпалата му не прилепнат добре за пода. Сигурно беше заради по-слабото гравитационно поле на кораба. Това усещане не му хареса: нуждаеше се от стабилност, от твърди факти и за да ги намери, той методично започна да изследва малката стая.

Голите стени се оказаха пълни с изненади, които се разкриваха при докосване на стената: мивка, тоалетна чиния, огледало, бюро, стол, гардероб, рафтове. Имаше и няколко напълно непознати електрически уреда, свързани с мивката. Водата продължаваше да тече, докато сам не затвориш крана и Шевик помисли, че те или вярват в добронамереността на хората, или имат неограничени запаси от топла вода на кораба. Той предположи второто и старателно се изми. Поради липсата на кърпа той се изсуши с един от странните електрически уреди, от който духаше приятно топъл въздух. Собствените му дрехи липсваха и той отново облече тези, които носеше, когато се събуди: широки, отпуснати панталони и безформено горнище, и двете в светложълт цвят, изпъстрени с дребни сини точки. Той се погледна в огледалото, но видът му не го задоволи. Така ли се обличаха на Урас? Той напразно потърси гребен, после завърза косата си на опашка и вече натъкмен се приготви да излезе от стаята.

Не успя. Вратата беше заключена.

Отначало Шевик не повярва, но после го обзе непреодолима, сляпа ярост, каквато не бе изпитвал през живота си. Той започна ядно да натиска неподвижната брава и заудря с юмруци гладкия метал на вратата. После удари бутона за повикване, който докторът му беше показал. Никакъв отговор. Върху таблото на интеркома имаше и други разноцветни бутончета и той стовари дланта си върху всичките наведнъж. Стенният високоговорител забоботи:

— Кой по дяволите… идвам веднага… разберете какво става в двайсет и втора…

— Отключете вратата! — изкрещя Шевик.

Вратата се плъзна и докторът погледна вътре. При вида на нервното, жълтеникаво лице гневът на Шевик стихна и премина в мрачна решителност.

— Вратата беше заключена — каза той.

— Съжалявам, доктор Шевик, просто предпазна мярка… нали знаете, заразата… трябва да предпазим другите.

— Заключен отвътре или отвън е все едно — каза Шевик и безизразно погледна доктора.

— Безопасността налага…

— Безопасност? Трябва ли да стоя заключен в някаква кутийка?

— Да отидем в офицерския салон — бързо предложи докторът с успокоителен тон. — Може би сте гладен, сър? Ако желаете, можете първо да се облечете и после ще отидем в салона.