Урсула Гуин - Освободеният

Тя погледна предмета с форма на фалос — знаеше, че това е оръжие — и студено каза:

— Корабът ще бъде натоварен за четиринадесет часа. Погрижете се за безопасността на екипажа. Излитане след четиринадесет часа и двадесет минути. Ако се нуждаете от помощ, съобщете на Наземния контрол.

Тя бързо се отдалечи, за да не даде възможност на капитана да отвърне. Гневът я накара да се държи по-твърдо с хората си и с тълпата.

— Освободете пътя! — заповяда тя, приближавайки към стената. — Оттук ще минат камионите и някой може да пострада. Отдръпнете се!

Мъжете и жените от тълпата започнаха да спорят — както с нея, така и помежду си. Те продължаваха да пресичат пътя, а някои дори преминаха от другата страна на стената, но в крайна сметка се отдръпнаха от пътя. Отговорничката нямаше опит в разпръскването на тълпи, но и тези хора не можеха да се държат като тълпа. Те бяха членове на общност, а не единици в колектива; не притежаваха стаден инстинкт и всеки от тях бе обладан от различни чувства. Те не очакваха категорични заповеди и затова не знаеха как могат да им се противопоставят. Животът на пътника бе спасен от тяхната неопитност.

Някои от тях бяха дошли, за да убият един предател. Други искаха да предотвратят заминаването му, или да крещят обиди по негов адрес, или просто да го видят и точно те объркаха откровените убийци. Огнестрелно оръжие липсваше, но неколцина имаха ножове. Да нападнат някого за тях означаваше да упражнят физическо насилие над него; те искаха хванат предателя със собствените си ръце. Очакваха го да пристигне с охраняван автомобил, но докато се опитваха да претърсят един товарен камион, спорейки с побеснелия шофьор, той се зададе по пътя. Вървеше пеш и бе сам. Когато го разпознаха, той вече се отдалечаваше към площадката за кацане, следван от пет синдика от Отбраната. Тези, които искаха да го убият, разбраха, че е твърде късно да го преследват, но не и да хвърлят камъни по него. Камъните леко засегнаха ръката на пътника, вече достигнал кораба, но един тежък кремък уцели човек от Отбраната в слепоочието и го уби на място.

Люковете на кораба се затвориха. Хората от Отбраната се върнаха обратно, носейки тялото на мъртвия си другар. Те дори не се опитаха да спрат водачите на тълпата, които вече тичаха към кораба и минаха покрай отговорничката, която гневно ги ругаеше, побледняла от страх и ярост. Челните редици на тълпата стигнаха до кораба, разпръснаха се и спряха нерешително. Безмълвният кораб, резките движения на огромните куки на крановете, изгорената земя наоколо, липсата на познати за човешкия разум обекти — всичко това объркваше тълпата. От някакво съоръжение, свързано с кораба, избликнаха струи от пара или газ. Това изплаши няколко души и те смутено погледнаха нагоре, където се извисяваха внушителните черни фунии на ракетните двигатели. Някъде далеч се чу предупредителна сирена. Двама души тръгнаха към портата и никой не ги спря. След десет минути на площадката нямаше никой. Тълпата се пръсна по обратния път към Абиней. Сякаш нищо не беше се случило.

Във вътрешността на „Майндфул“ кипеше трескава дейност. Наземният контрол бе съкратил времето за излитане и всички задължителни проверки трябваше да се извършат за два пъти по-малко време. Капитанът бе заповядал да завържат и заключат пътника в каюткомпанията, заедно с корабния лекар. Там имаше екран и те можеха да наблюдават излитането.

Пътникът виждаше площадката, стената около нея и далечните склонове на Не Терас, покрити с шубраци.

Цялата тази гледка внезапно се свлече от екрана. Главата на пътника се притисна в меката възглавничка. Сякаш беше на преглед при зъболекаря — главата му бе отметната назад, а челюстите разтворени. Страхът сковаваше вътрешностите му, не можеше да си поеме въздух и му се виеше свят. Цялото му тяло изнемогваше под напора на гигантските сили, които го владееха.

„Не сега, почакай, не!“

Спасиха го очите му. Те настояваха да виждат и предават всичко и това го избави от ужаса на лудостта. Гледката беше удивителна. Виждаше се огромна, белезникава и камениста равнина. Това беше пустинята, която се виждаше от планините над Гранд Вали. Но как се бяха върнали до Гранд Вали? Той се опита да си внуши, че се намира в самолет. Не, беше в космически кораб. Зад ръба на равнината проблесна вода. В тези пустини нямаше вода. Тогава какво виждаше той? Каменистата равнина се превърна в падина; в огромна купа, пълна със светлина. После, пред удивения му поглед, тя стана по-плитка и загуби блясъка си. Изведнъж черна линия — дъга от перфектна окръжност — проряза равнината. Зад тази дъга беше тъмнината. Това коренно промени картината, обърна я в негатив. Каменистия пейзаж вече не беше вдлъбнат, а изпъкнал и отразяваше, дори отблъскваше светлината. Равнината вече не беше купа, а сфера; бяла топка, която се смаляваше и падаше в мрака. Това беше неговия свят.