Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

Хосе учеше инженерство и беше първият в семейството, стигнал до колеж. Дяволски умен! Истинската му любов обаче беше фотографията. Имаше страхотно око за хубава снимка.

- Имам новини каза той и тъмните му очи светнаха.

- Не ми казвай, знам. Успял си да се задържиш в университета още седмица пошегувах се, а той ми се нацупи наужким.

- Галерията „Портланд Плейс" организира моя изложба другия месец.

- Това е страхотна новина! Честито! Прегърнах го още веднъж. Така се радвах за него! Кейт също му се усмихна.

- Браво, Хосе! Трябва да пусна новината във вестника... Най-мразя последни промени във вестника в петък вечер... Престори се на ядосана.

- Хайде да празнуваме! Искам да дойдете на откриването. Хосе ме погледна изпитателно и се изчервих. И двете добави той и погледна нервно към Кейт.

С Хосе бяхме много добри приятели, но бях убедена, че дълбоко в себе си той иска повече от приятелство. Беше сладък и забавен, но не беше мъж за мен. За мен той беше братът, който нямах. Кейт често ме закачаше и ме дразнеше на тая тема и все казваше, че ми липсва някакъв ген и това водело до нежеланието ми да си намеря гадже. Но истината беше, че не бях срещнала човек, който да ме привлече истински, макар че част от мен копнеше за онова чувство, когато ти омекват краката, изпитваш слабост в коленете, сърцето ти е в гърлото, стомахът ти се свива в очакване...

Понякога се чудех дали съм съвсем наред. Може би бях прекарала прекалено много време в компанията на герои романтици в книгите. И вероятно поради това очакванията и представите ми бяха толкова високи. В реалността обаче никой не бе успял да ме накара да се почувствам така.

„До неотдавна", нашепна тихичко неканеният глас на подсъзнанието ми. НЕ! На секундата отхвърлих тази мисъл. Не исках да се връщам пак към спомена за онова интервю. „Гей ли сте, господин Грей?" Догади ми се само като се сетих. Да, признавам, мислех за него и го сънувах всяка нощ, но само за да го изкарам от тялото и съзнанието си. Нямаше какво друго да е.

Наблюдавах как Хосе отваря шампанското. Беше висок, с тениска и джинси, имаше хубаво мускулесто тяло, тъмна кожа, тъмна коса и блестящи тъмни очи. Беше много, много сексапилен, но май вече бе разбрал, че от нас няма да излезе друго освен добри приятели. Шампанското гръмна и той ме погледна с усмивка.

В събота в магазина беше ад. Бяха ни напънали фенове на почина „направи си сам", всички с идеята сами да си освежават къщите. Господин и госпожа Клейтьн и Джон и Патрик, които също работеха почасово като мен, всички бяхме затрупани от клиенти. По обяд настана леко затишие и господин Клейтьн ме помоли да прегледам няколко поръчки, докато седя зад щанда и тайно ям. Трябваше да сверя каталожните номера в поръчките. Местех поглед между монитора и каталога. Не знам как стана, но усетих, че трябва да погледна нагоре. И се оказах окована в дръзкия сив поглед на Крисчън Грей. Беше пред щанда и ме гледаше.

Следва сърдечен удар.

- Госпожице Стийл? Каква приятна изненада. Гледаше ме, без да мигне. В очите му имаше напрежение.

Какво, по дяволите, правеше тук? Спортно облечен, рошава немирна коса, кремав плетен пуловер, джинси и спортни обувки. Мисля, че устата ми е била широко отворена, а и не можех да намеря точната локация на гласа и акъла си.

- Господин Грей прошепнах, понеже за толкова ми стигна въздухът. По устните му заигра усмивка и очите му грейнаха весело, все едно се смееше на някаква си негова шега.

- Минавах оттук каза почти извинително. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! Гласът му беше дълбок и топъл като черен топящ се шоколад с карамел или... с каквото и да е там.

Тръснах глава да си събера мислите. Сърцето ми биеше неистово. По причини независещи от мен и необясними за мен, се червях като ученичка до неузнаваем цвят на лицето под спокойния му поглед. Да го видя изправен пред мен! Това ме хвърли в джаза. Спомените ми не се оказаха много точни. Той не беше просто красив. Той беше образец. Събирателно за понятието „мъжка красота", абсолютна, поразяваща красота. И стоеше пред мен. В железарията на Клейтьн. Много бавно сетивата ми се събраха и се скачиха с останалата част от тялото ми.

- Ана. Казвам се Ана успях да кажа. С какво мога да ви помогна, господин Грей?

Той се усмихна отново със същата мистериозна усмивка, все едно криеше някаква голяма тайна. Толкова беше несъобразителен, така да притеснява и смущава хората! Поех дълбоко въздух и си сложих професионално изражение, нещо от сорта на „Какво знаеш ти? Та аз работя тук от четири години!" Това поне знам как се прави.