Е. Джеймс: Петдесет нюанса сиво

- Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

Изгледа ме заинтригувано:

- А каква е вашата страст, Анастейжа? попита меко и мистериозната усмивка пак се плъзна по устните му. Гледах го и не можех да кажа нещо. Все едно бях стъпила точно в епицентъра на опустошително земетресение и всичко под нозете ми се движеше. „Опитай се да се успокоиш, Ана" молеше ме, дори пищеше на колене моето изтерзано подсъзнание.

- Книгите прошепнах, но гласчето в мен продължи да мърмори „Ти си направо велика". Мислено му забих един шамар, ужасена, че душата ми си има някакви нейни си идеи, съвсем не чак толкова велики.

- Какви книги? попита той и килна глава в очакване на отговора ми.

„Какво му влиза в работата?"

- О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Той прокара пръсти по брадичката си; очевидно обмисляше отговора ми или просто беше отегчен и се опитваше да го прикрие.

- Имате ли нужда от нещо друго? Налагаше се да сменя темата. Тези пръсти по това лице...

- Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо?

„Аз да препоръчам? Знам ли те какво мислиш да правиш?"

- Нещо „направи си сам" ли?

Той кимна, очите му бяха хем усмихнати, хем някак зловещи. Изчервих се и огледах прилепналите му джинси.

- Работен комбинезон? Отказах се да си контролирам думите, така или иначе вървяха преди мисълта ми.

Стори му се забавно.

- Не искате да си развалите дрехите, нали? Имах предвид джинсите, но това беше очевидно.

- Винаги мога да ги сваля засмя се той.

Лицето ми беше придобило цвета на комунистическия манифест.

„Спри да говориш. Незабавно!"

- Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха каза той.

Опитвах се да престана да си го представям без джинси.

- Имате ли нужда от нещо друго? почти изцвилих, докато му подавах сините работни дрехи.

Той не обърна внимание на въпроса ми, а попита:

- Как върви статията?

Най-накрая нормален въпрос, без подтекст, а на този вече можех да отговоря. Сграбчих въпроса с две ръце като спасителен пояс и казах съвсем откровено:

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично. Усещах, че вече мога да дишам. Най-накрая нормален разговор! Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

- Какви снимки й трябват?

Е, не бях предвидила това. Откъде да знам какви снимки й трябват.

- Ще съм тук и утре може би... добави той.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? Пак цвилех. Кейт щеше да е на седмото небе, ако успеех да уредя това. „И ще можеш да го видиш пак утре" не спираше да говори изкусително гласът зад сцената. Веднага отпъдих тази мисъл. Глупава, нелепа, смехотворна мисъл...

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. Ужасно се радвах! Усмихнах му се широко и ведро. Устните му се разтвориха все едно се канеше да поеме дълбоко въздух и очите му мигнаха. За една милиардна част от секундата изглеждаше някак изгубен, като че ли земята измести оста си и епицентърът на земетресението се премести под неговите крака.

Виж ти, Крисчън Грей почти загубил контрол.

- Кажете ми, ако решите за утре. Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

- Добре. Усмихнах се. Кейт ще е така щастлива!

- Ана!

Беше Пол, появил се изневиделица. Пол беше малкият брат на господин Клейтьн. Бях чула, че се е прибрал от Принстън, но не очаквах да го видя днес.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? Той се понамръщи, докато се обръщах към Пол.

Пол винаги е бил добър приятел. И в този изключително странен момент, когато бях там, сама с богатия, силен, властен, безумно и неописуемо красив контролиращ всичко и всеки господин Грей, беше страхотно да видя някой нормален. Пол ме прегърна, което доста ме изненада.

- Здравей, Ана. Радвам се да те видя забърбори весело.

- Здравей, Пол. Как си? За рождения ден на брат си ли дойде?

- Аха. Изглеждаш страхотно, наистина. Усмихна се, пусна ме и ме огледа от глава до пети. Но едната му ръка остана на рамото ми. Пристъпях от крак на крак доста сконфузено. Радвах се да видя Пол, но не и на чак такава прекалена фамилиарност.

Крисчън Грей ни гледаше като ястреб, очите му бяха потъмнели, погледът му бе неразгадаем, устните му бяха стиснати в безчувствена линия. Беше се променил за секунди. Вече не беше удивително привлекателен клиент, а студен и дистанциран непознат.