Силвия Дей - Открита пред теб

Чувството на облекчение нахлу в мен така стремително, че ми се зави свят. Хвърлих се към него и го прегърнах с всичка сила.

— Хей, добре ли си?

Прегръдката, с която ми отговори, бе не по-малко силна.

— Да. Започвам да се оправям. — Дръпнах се назад и обхванах лицето му с ръце. — Продължавай.

— Приех по възможно най-грешните причини. Въпреки че бяхме ходили цели две години, не бяхме прекарали нито една нощ заедно. Никога не бяхме говорили за нещата, за които съм говорил с теб. Тя не ме познаваше, не и истински, и въпреки това се опитвах да се убедя, че ми стига само това, че ме обича. Кой друг, ако не тя, би бил подходящият човек за мен?

Той насочи вниманието си към другото ми око и започна да почиства черните кръгове около него.

— Според мен тя се надяваше, че с годежа отношенията ни ще минат на друго, по-високо ниво. Че може би ще започна да й се разкривам. Че ще прекарваме нощите в хотела, което според нея, между другото, бе много романтично, вместо да се разделяме рано, защото имам часове на другата сутрин. Наистина не знам.

Помислих си, че сигурно е бил ужасно самотен. Бедният ми Гидиън. Бил е самотен толкова дълго. Може би през целия си живот.

— Вероятно — продължи той, — когато след година развали годежа, се е надявала, че това също може да се окаже ново начало, че ще положа усилия да я задържа. Вместо това, аз изпитах облекчение, защото вече бях осъзнал, че ще е невъзможно да живеем заедно. Каква причина бих могъл да измисля, за да я убедя да спим в отделни стаи? Как можех да й кажа, че имам нужда от свое собствено пространство?

— Никога ли не си помислял да й кажеш истината?

— Не — отвърна той и сви рамене. — Никога не бях гледал на миналото си като на проблем, докато ти не се появи в живота ми. Да, то влияеше по някакъв начин на действията ми, но всичко в ежедневието ми бе подредено и не се чувствах нещастен. Всъщност си мислех, че живея много удобен и лесен живот.

— О, господи! — въздъхнах аз и сбърчих нос. — Здравейте, Господин Удобство. Аз съм Госпожица Трудност.

— С теб никога не е скучно — усмихна се широко той.

Гидиън изхвърли памучето за грим. Събу обувките си, взе една кърпа, попи с нея локвата, която бе оставил след себе си, и за мое най-голямо удоволствие, започна да съблича мокрите си дрехи.

— Чувстваш се виновен, защото тя все още те обича — казах аз, поглъщайки го с поглед.

— Да, така е. Познавам съпруга й. Той е добър човек и беше луд по нея, докато не разбра, че тя не отвръща на чувствата му и нещата се разпаднаха. — Гледаше ме съсредоточено, докато събличаше мократа си риза. — Не ми беше ясно как допусна да се стигне дотам. Ожени се за момичето, което обичаше, двамата живееха в друга държава, далече от мен, какъв му беше проблемът? Но сега вече започвам да разбирам. Ако ти обичаше някой друг, Ева, сърцето ми щеше да се къса през цялото време, докато съм до теб. Това щеше да ме убие, дори ако бе предпочела да останеш при мен, а не при него. Но за разлика от Жиро, аз нямаше да те пусна да си отидеш. Може би нямаше да ми принадлежиш изцяло, но все пак щеше да си моя и аз щях да се възползвам от това, което можех да получа.

Скръстих ръце в скута си.

— Ето това ме плаши в теб, Гидиън. Ти не знаеш истинската си цена.

— Всъщност я знам. Дванайсет милиарда.

— Млъкни! — зави ми се свят, притиснах очите си с пръсти. — Няма нищо странно в това, че жените се влюбват в теб и не могат да те забравят. Знаеш ли, че Магдалин си е пуснала дълга коса, защото се е надявала, че така ще ти напомня за Корин?

Той събу панталоните си, намръщи се и ме погледна.

— Защо?

Въздъхнах, не можех да разбера недоумението му.

— Защото според нея жената, която истински желаеш, е Корин.

— Значи тогава не разбира нищо.

— Дали наистина е така? Корин ми каза, че разговаря с теб почти всеки ден.

— Не е съвсем вярно. Много често съм зает, когато се обажда. Знаеш колко работа имам.

Погледна ме с онзи изпепеляващ поглед, който така добре познавах. Разбрах, че мислеше за онези моменти, когато беше зает с мен.

— Това не е нормално, Гидиън! Да се обажда всеки ден. Това си е маниакално преследване.

Което ми напомни за твърдението й, че Гидиън е предявявал същото собственическо чувство към нея, каквото и към мен. Почувствах се особено раздразнена от тази мисъл.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той. По гласа му усетих, че думите ми го забавляват.

— Не схващаш ли? Караш жените да полудяват, защото си съвършен. Ти си голямата награда. Когато една жена разбере, че не може да те има, тя вече знае, че ще трябва да се задоволи с нещо, далеч по-лошо от най-добрия вариант. Затова жените отказват да приемат, че не могат да те имат, и започват да измислят всякакви налудничави начини да стигнат до теб.