Ема Марс - Хотели.Трета стая

– Че какво толкова необикновено има в него?

Бяха минали осемнайсет месеца, откакто за пръв път ми бе споменала за този мъж. Доколкото знаех, тази странна връзка се оказа най-трайната при нея през последните десет години. По свой начин непознатият внасяше в изпълнения с несигурност живот на София особена емоционална опора.

– Най-лошото е, че изобщо не бих могла да кажа... Като нищо може да се окаже пълен тъпак. При всички случаи, след като от толкова време плаща на момиче, за да спи с него в тъмното, без нито веднъж да го види, сигурно не е съвсем с всичкия си.

Ето че София, която колекционираше секс играчки, занимаваше се със стриптийз пред любители на пийп шоу, за която сексът беше начин на живот, се шокираше от поведение, чиято необичайност до неотдавна я беше забавлявала. Приех тази промяна като ясен знак за привързаност към въпросната личност.

– Не зная... Предполагам, че този мъж си има фантазми като всеки от нас. Спомни си, че на теб самата това доста ти харесваше.

– Ами да, права си... Тъкмо това ме притеснява. Едно е да проституираш. Само че да се влюбиш в някакъв тип, който ти плаща, за да те чука ...

– Престани да се срещаш с него.

– Да не би да си глуха? – ядоса се тя. – Току-що ти казах, че не мога да му откажа. Струва ми се, че той ми е влязъл под кожата повече, отколкото всички, с които съм спала.

– В такъв случай остави мобилният да свърши тази работа.

– Моля?

– Попитай Фред. Когато бях в Центъра за подготовка на журналисти, един от колегите ми досаждаше. Тогава Фред инсталира малка хитра програма на моя телефон, която филтрираше повикванията и не пропускаше онези, които не идваха от непознати. Просто и ефикасно.

Тя примигна в знак на съгласие, но веднага побърза да възрази.

– Дадено... Ами ако започне да ме преследва?

– Знае ли името ти? Знае ли как изглеждаш?

– Не – призна тя. – Права си. Ребека ме увери, че е уредила първата среща, без да показва снимката ми. Дори такова е било изискването на самия клиент. Казал, че тъкмо това го възбуждало.

– Ето, виждаш ли? Няма от какво да се притесняваш... Фред ще ти инсталира програмата и чао, господин извратеняк!

Върху устните ѝ се появи някакво подобие на усмивка, но тъкмо в този момент моят смартфон прекъсна разговора ни. Върху екрана се появи името на Франсоа Маршадо. С няколко думи се уговорихме той да дойде при нас в „Антикер“. Бързаше да ме види час по-скоро.

До този момент не бях споделила с моята приятелка почти нищо за партньорството ми с журналиста, но сега се налагаше да ѝ разкажа всичко. Най-напред ѝ показах статията в Економист , после двата изобличаващи документа, изпратени ми от Маршадо. Накрая ѝ описах споразумението с Луи по повод моите разкрития.

– Хм... – намръщи се недоверчиво тя. – Не се съмнявам, че Луи искрено е влюбен в тебе и че се стреми да уреди отношенията с брат си.

– Но...? – настоях аз.

– Но според мен, скъпа, очакват те още много изненади.

Според нея най-съмнително бе това, че никой от двамата братя не беше започнал живота си отначало след мнимата смърт на Орор.

– Честно казано, ти примиряваш ли се с това: двамата скатават жената, затварят я в луксозен апартамент, заличават всички следи от нейното съществуване... и през цялото това време никой от тях не изгражда трайна връзка? Та това изобщо не се връзва. Те или те мамят за любовните си истории през последните двайсет години, или продължават да се виждат с нея.

– Може би – оставих аз без коментар нейното предположение, боейки се, че може да се окаже права.

– Разбираш какво имам предвид: ходили са при нея не за да ѝ носят пощата или цветя...

– Отлично те разбрах.

– Да му се не види! Не мога да си представя Давид да спи с родната си сестра... Този тип никога ли не е чувал за кръвосмешение?

За да пропъдя тази мисъл и да сменя темата, реших да ѝ разкажа за призрачната поява на Орор върху кадрите от Непознатата в Париж . Известно време обсъждахме отрицателните критики за филма и в този момент до нашата маса се появи Франсоа.

– Госпожици! – поздрави ни весело той.

– Франсоа... седнете, моля ви.

Времето беше топло и затова той бе избрал лятното облекло, в което вече го бях виждала: риза и панталон от бял лен, както и кремава панамена шапка върху плешивата глава.

– Впрочем, госпожице... – поправи се той, като погледна похотливо София, а сетне се обърна към мен:

– И вече госпожо.

Почти бях забравила, че той бе присъствал на нашата сватба, макар само за миг да го бях мярнала сред гостите със замъглен от сънотворните поглед.