Ема Марс: Хотели.Трета стая

Още на другия ден след завръщането ни на улица „Тур де Дам“ вече ми се щеше да избягам. Луи ме обсипваше със знаци на внимание и нежност, за да ме накара да заобичам това място наред със съпружеския живот, но никакви прояви на любов не бяха в състояние да се справят с моята жажда за независимост и свобода. Ръцете му бяха по-гальовни от всякога, но когато ме прегръщаха, аз ги възприемах като усмирителна риза, от която на моменти ми се щеше да се измъкна. По всичко личеше, че прекомерното щастие убива щастието.

Приемах всички условия от нашето споразумение за неутралитет, но нямах никакво желание да се превръщам във втора Орор: прекрасна пленница в разкошен затвор от камък, история и загадки.

Затова и започнах да търся назначение на пълно работно време, по-сигурно от моите хроники в Економист , което да оправдае отсъствията ми. Що се отнася до Луи, пред него в професионален план не се очертаваше никаква перспектива. Докато не получеха решение проблемите му с правосъдието, докато продължаваше кампанията на очерняне, подета срещу него от Давид с участието на Антоан Гобер, дейността му като галерист си оставаше блокирана. Без съмнение щяха да минат месеци, преди галерията „Барле-Соваж“ отново да отвори врати. Ала Луи беше по-скоро раздразнен, отколкото истински разтревожен от това положение.

– Знаеш, че обезщетението, което получих с помощта на Зерки след моето уволнение, ще ни позволи да живеем до края на дните си без никакви парични затруднения – повтаряше той, колкото да ме успокои, толкова и да ме накара да се възползвам от разкошното безделие, на което той се наслаждаваше в пълна мяра.

При това изобщо не преувеличаваше: обезщетението, придобито в резултат от преговорите на неговия адвокат с групата „Барле“, ни предоставяше пълна сигурност и ни освобождаваше от необходимостта да се трудим, освен ако сами не пожелаехме това. И все пак на мен ми беше ясно, че това завидно положение, което мнозина биха сравнили с голямата награда от лотарията, не след дълго щеше да се превърне за мен в златна клетка.

Затова и подирих повод да се измъкна от нея:

– На теб ти е лесно... Ти си свикнал да получаваш всичко без усилие. Само че аз не съм била възпитана така. Макар да можем всяка вечер да ходим на ресторант, бих искала да печеля нещо и със собствен труд. Разбираш ли ме?

– Мисля, че да... Дори смятам, че на твое място бих постъпил по същия начин.

– Правя го не против теб – добавих аз, като галех с опакото на ръката едва покаралата му брада. – Правя го заради себе си... и заради мама.

При споменаването на Мод той трепна, но в последния момент се сдържа и не ми напомни, че мама е мъртва и че не бива да вземам решения в зависимост от нейното мнение, защото знаеше, че ще ме нарани.

Засега, вместо да посещавам трудовите борси, прекарвах времето си в кварталните заведения. Наслаждавах се на необикновено топлата пролет, припичах се на слънчевите тераси и сравнявах качеството на коктейлите „Монако“, които ми сервираха. От маса на маса, от улица на улица стигнах до северния край на Девети район, на булевард „Италиен“. Върху фасадата на едно кино вниманието ми беше привлечено от афиш: Непознатата в Париж . Не толкова заглавието, колкото рекламният надпис „Миналото уби сегашното“, ме накара да вляза в наскоро обновения комплекс. Беше ретро-филм, чието заснемане бях мярнала предишната година на спирката на метрото „Сен Жорж“, докато отивах към хотел „Шарм“ за поредната среща. Преди няколко седмици бях забелязала за пръв път този афиш.

Сюжетът ми се стори доста слаб и ако не бяха множеството сцени, заснети в естествения декор на „Нова Атина“, сигурно щях да изляза преди края на прожекцията. По щастливо съвпадение филмът описваше отмъщението на жена, изоставена заради друга, докато тя е била депортирана в Полша. Героинята успява да оцелее, завръща се в Париж след войната и открива, че двете със заместничката си приличат като две капки вода. Тя броди из квартала, измършавяла като завърнал се от отвъдното призрак, преследва своя съпруг и любовницата му и накрая убива двамата по начин, който е причинил пред очите ѝ смъртта на безброй човешки същества – чрез газ.

Епизодите, чието заснемане бях мярнала, идваха в края на филма и бяха свързани с момента, когато оцелялата жена на име Естер се готви да погуби своите жертви. Тя излиза от метрото и прекосява площад „Сен Жорж“ на път за „Нотр Дам дьо Лорет“. Камерата следва движението ѝ, като накрая се издига нагоре, за да подчертае неизбежността на предстоящето.