Ема Марс - Хотели.Трета стая

Сега можах да го огледам по-добре и забелязах върху лицето му лек загар. Значи, в Бретан времето е било слънчево.

– Вярно – възкликнах аз. – Двамата се познавате! Срещнахте се на нашата сватба.

– И дори танцувахме бесен рок – добави Маршадо.

По всичко личеше, че София не споделя възторга му, защото се задоволи с леко кимване и крива усмивка. Никога не я бях виждала толкова смутена и дори изплашена.

Какво се бе случило след нашето внезапно заминаване? Колко беше продължило празненството? Луи ми беше описал само с няколко думи какво е ставало след това. Франсоа от своя страна още при първата ни среща в кафене „Марли“ бе споделил интереса си към моята приятелка, след като бе видял снимката ѝ върху екрана на мобилния ми телефон. Сега, когато, поне според моите предположения, не бе обвързан с брачни задължения, може би се бе отнесъл прекалено недвусмислено към София през онази прословута вечер? Дали му беше известно, че преди е била момиче на повикване, и си бе позволил да не се церемони с нея? От друга страна, до съвсем неотдавна самата София с радост би се възползвала от подобна прекрасна възможност...

Вече нямаше никакво съмнение, че у нея е настъпила сериозна промяна. През изминалата година си бяхме разменили ролите и аз бях разкрепостената, а тя свенливата.

– Предполагам, не искахте да ме видите само за да се похвалите какъв добър танцьор сте? – пошегувах се аз.

– Не, разбира се. Имах намерение да ви предам това.

Маршадо ми подаде плик от амбалажна хартия и аз го поех, като го погледнах въпросително.

– Това са оригиналите на двата документа, които ви изпратих с есемес – обясни той. – Снимката на семейство Льобурде и формулярът за приемане на Емили в Сен Броладр.

Думите му внезапно промениха рязко ведрата до този момент атмосфера. Разтворих колебливо, почти без желание плика, сякаш тези материални доказателства щяха да опарят пръстите ми. Най-сетне ги извадих едно по едно. Разглеждах ги известно време под любопитния поглед на София, после мълчаливо ги прибрах обратно.

– Успяхте ли да научите нещо повече за родителите и за обстоятелствата около смъртта им?

– Не, не ми остана време – отвърна със съжаление той и сви угрижено очи. – Сама знаете, че отговарям за издаването на списание...

Той посочи броя на Економист , който лежеше върху покритата с мокри петна маса. Все още не можех да му простя малкото предателство по отношение на мен. Сега обаче не беше моментът да давам воля на огорчението си. Маршадо все още можеше да ми бъде полезен.

– В замяна на това... – продължи той, като потопи устни в халбата бира, която си беше поръчал – се срещнах в Келмер с вашия приятел Ивон.

Ивон, алкохоликът, който се занимаваше с ремонт на кораби и ме беше черпил с контрабандна скоросмъртница, докато ми описваше подробно злополуката, сполетяла Андре и Ортанс Барле.

– Така ли? – учудих се аз. – И защо?

– Защото не можех да си представя как някой ще остави управлението на моторница в ръцете на неопитен водач. Никога предпазлив човек като Андре Барле не би постъпил по такъв начин. Дори ако става дума за собствения му син.

От Ребека бях научила, че Луи наистина не е можел да държи руля на такава моторница.

– Е, и какво? – подкани го София, излизайки от своето мълчание.

– Със сигурност Анабел силно е впечатлила онзи корабен гробар.

Маршадо каза това с широка подкупваща усмивка.

– Беше пиян като кирка – скромно подхвърлих аз.

– Може би. Тъй или иначе, е пропуснал да ви съобщи най-важното. На въпросния 6 юли 1990 година той не само е извадил от водата вашия бъдещ съпруг с раздробено коляно. От палубата на своя кораб е станал свидетел на цялата сцена: моторницата се е движела прекалено бързо и ударът е бил фатален...

– Хей? – възкликнах аз. – Изобщо не е споменавал подобно нещо.

Маршадо отново отпи от студената бира и продължи:

– Зная. Въпреки това, на трезва глава, дори двайсет години по-късно спомените му бяха напълно ясни. Изрично потвърди, че водачът на моторницата не я е насочил случайно към скалите. Всички местни чудесно познават тези рифове. Невъзможно е да сбърка човек. Още повече че вилата се намира точно над тях и обитателите всеки ден ги виждат през прозорците.

– Какво намеквате? – прекъснах го рязко аз.

– Че според нашия приятел Ивон от Келмер моторницата съзнателно е била насочена към канарите.

За момент онемях. Върху лицето ми падаше самотен слънчев лъч, но вътре в мен беше пълен мрак.