Ема Марс - Хотели.Трета стая

– Не е било инцидент, Ел – настоя навъсено той. – Било е самоубийство.

12 юни 2010 година

Понякога болката, която изпитваме, не зависи от злокобните разкрития, които ни повалят на ринга, нито дори от силата на ударите, които ни нанася животът. Понякога тя се отчита в часове, в минути или секунди, забивайки се като игла в мозъка ни, дирейки най-чувствителните места и подготвяйки следващото изпитание.

1 минута след болката : седях като вкаменена. Франсоа се наслаждаваше на ефекта от казаното, кимайки съчувствено с глава, а София явно диреше утешителни думи, с които да ме извади от вцепенението. Напразно. Нищо не можеше да спре въображението ми да рисува едно от друго по-зловещи предположения, всяко от които допълнително накърняваше образа на моя съпруг. Луи е искал да се самоубие шест месеца след изчезването на Орор.

– Защо би постъпил така? – успях накрая да смотолевя аз. – Защото е изгубил Орор? Или защото не е могъл да понесе тежестта на тайната, наложена му от Давид за нейното изчезване?

– Нямам представа... Въпросите ви обаче показват, че може би е имало повече от една причина.

– Как така „повече от една“? Искате да кажете... нещо, което не се е отнасяло пряко до Орор?

– Възможно – потвърди той, свивайки рамене. – Напомням ви, че в онзи момент Андре тъкмо е посочил Давид за свой единствен наследник начело на групата „Барле“. Да видиш как предпочитат осиновеното дете пред теб, законния син... Подобно незачитане като нищо го е извадило от релси. Не смятате ли така?

По лицето му пробяга бегла усмивка и веднага изчезна. Досетих се, че Маршадо с удоволствие влива в мен отровата на своите предположения. Дали несъзнателно не ме упрекваше, че съм разкрила забежките на жена му Сесил с неговия приятел от двайсет години?

– До такава степен да се сърдиш на баща си, че да искаш да загинеш заедно с него, мисля, че мога да го разбера – обади се София. – Ала да качиш и майка си в същата лодка. Не ви ли се струва малко прекалено?

Докато подготвяше своя отговор, журналистът започна да си играе с периферията на панамената шапка, после погледна самодоволно събеседничката си.

– Кой знае, може би Ортанс е била в течение на решението, ощетило нейния син. Може би дори Андре е взел това решение в съгласие с нея.

1 час след болката : най-сетне привечер се прибрах в дома на госпожица Марс.

Луи беше излязъл, без да остави бележка. Ключовете на лимузината ги нямаше на масичката до входа. За какво му беше да взема внушителната кола? Не и да обсъжда със Зерки предстоящия процес, защото кантората на адвоката се намираше на булевард „Малзерб“, само на няколко спирки с метрото.

Ако бях честна, трябваше да призная, че посрещнах с облекчение отсъствието му. В този момент не бих могла да понеса усмивките и ласките му, нито пък ролята му на нежен съпруг. Намеците на Маршадо относно участието на Ортанс в унижението на нейния син все още звучаха в ушите ми, също както и мълчаливият упрек на Луи за привързаността ми към Мод след нейната смърт.

Неговата майка... Никога не ми бе говорил за нея, освен във връзка с роклята „Скиапарели“ или халката, която носех на пръста си. Това оставяше впечатлението, че е била кротка женица, живяла в сянката на всемогъщия си съпруг. Питах се какво влияние е оказвала тя върху съдбата на мъжа си и на двамата си синове. Макар по този въпрос да не бе казано нищо, бях убедена, че тя е в основата на осиновяването на Давид. Един баща може да одобри и подкрепи подобна постъпка, но рядко е неин инициатор. Ала не бих могла да си представя Ортанс като женска, която жертва по-слабото от своите малки. Това изобщо не се връзваше с нейния портрет, обрисуван от Арман, а след него и от Ребека. Напротив, майордомът ми беше описал госпожа Барле като фактор, който е смекчавал емоционалната връзка между нейния съпруг, Луи и Давид. От своя страна Ребека твърдеше, че Ортанс се е опитала да задуши в зародиш подозренията на Луи относно връзката на Давид с Орор. За пореден път се бе постарала да съхрани поне привидно мира между синовете си, а не да ги насъсква един срещу друг като млади петлета, както е постъпвал Андре.

Потиснах желанието да се обадя на Луи, което ме глождеше отвътре – топлият му глас в слушалката би ми донесъл блажено успокоение. Да чуя любимия човек, макар и той да ме лъже. Все пак не го сторих и убедена, че няма да се върне скоро, се заех с няколкото страници, които бях написала през последните седмици. Досега не ми бе останало време да оправя текста. А и при превръщането на реалните събития във фикция някои подробности в хронологията все още ми убягваха. Твърде бързо се бяха стопили спомените за най-важните събития в досегашния ми живот! След изчезването на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“ за възпроизвеждането на моята история разполагах единствено с паметта си. Моята памет...