Ема Марс - Хотели.Трета стая

След като изтърпях няколко минути трудно смилаемата помия, която се лееше от екрана, изключих телевизора и вдигнах слушалката на стационарния телефон. Време беше да задам някои въпроси на един ключов свидетел.

Един ден след болката .

Въпреки обичайната си любезност старият майордом доста сдържано прие поканата ми за среща. При това именно той месец преди това бе дал поредно доказателство за своята привързаност към мен, като ме бе прегърнал едва ли не с бащинска топлота. Все пак настоях със съответните ласкателства и накрая той прие.

Срещнахме се по обяд на следващия ден в препълнено и не особено приветливо кафене недалеч от гара Сен Лазар. Поради гъмжилото от пътници се налагаше да повишаваме глас, за да се чуваме. Особено той на неговата възраст.

Арман беше с обичайната закопчана догоре жилетка и кадифения панталон.

– Щастлив съм да ви видя, Ел.

За разлика от снощните му колебания, сега той изглеждаше искрен. Поставих ръката си върху неговата.

– Аз също.

Той смутено измъкна пергаментовата си лапа. Не знаех как да подхвана темата и започнах с въпрос, който ми се струваше невинен:

– Често ли разговаряте с Луи?

– Почти веки ден – отговори незабавно той.

– Нима? Значи, всеки ден?

– Да... Знаете ли, Давид и Луи израснаха пред очите ми. С Луи бях малко по-дълго, отколкото с неговия брат – добави той, за да обясни своето предпочитание.

След като са беседвали всеки ден, значи моят съпруг със сигурност е споменал за...

– Смятате ли да останете още дълго във вашата гарсониера?

– Нямам представа – отвърнах, смутена донякъде, че се меси в семейните ни дела.

– Ако решите да не се връщате... Луи няма да го преживее.

– Зная – потвърдих аз. – Изобщо не става дума за подобно нещо.

– Ако имате усещането, че крие нещо от вас, лъжете се. Нищо не премълчава. Просто се опитва да ви защити. А освен това и да не обременява съдебното си досие.

Сервитьорът дойде да вземе нашите поръчки и аз почувствах облекчение от тази пауза, която ми позволи да преодолея вълнението си. Веднага след това отново продължих, решена да му задам всички мои въпроси:

– Ами Орор? И с нея ли се виждате често?

Думите ми почти не нарушиха обичайната му невъзмутимост.

– В известен смисъл осъществявам връзката между улица „Тур де Дам“ и площад „Орлеан“.

По заобиколен начин ми съобщаваше, че често се е срещал с Орор през всичките тези години. Канех се да продължа да дълбая по-нататък, но той протегна треперещата си старческа ръка и осуети намерението ми.

– Анабел, няма да ви кажа нищо повече относно Орор... Не е моя работа да говоря за нея. Давид или Луи ще го сторят, когато му дойде времето.

Когато му дойде времето ли?, едва не изкрещях аз. Та нали според часовника на тяхната ревнива страст към моята двойница този момент никога няма да настъпи? Потиснах гнева си и известно време се взирах в сбръчканото лице на моя събеседник, дирейки произхода на всяка вдлъбнатина, на всяка гънка по него. После продължих спокойно:

– Защо имам чувството, че клоните повече към Луи, отколкото към неговия брат?

– Вече ви казах. Познавам го от по-дълго време.

– И все пак... Откога сте на служба при Давид?

– От двайсетина години.

Откакто се беше заселил в дома Дюшеноа, сетих се аз. След смъртта на Андре и Ортанс.

– И през цялото това време той е бил ваш работодател...

– Не – с неочаквано възмущение възкликна той.

– Че защо? Та нали, така или иначе...

– Повтарям ви, че това не е вярно – прекъсна ме той. – Работодател ми е Ортанс.

Дали не беше жертва на старческо слабоумие?

– Не ме гледайте така – добави старецът с лека усмивка, видимо доволен от впечатлението, което ми беше направил. – Все още съм с ума си. От двайсет години насам получавам заплатата си от Ортанс. Няколко месеца преди смъртта си тя се погрижи да ме осигури. Откри сметка, до която достъп имах само аз. Като се изключат сериозни непредвидени обстоятелства, благодарение на нея съм обезпечен до края на дните си.

Можеше да бъде доволен, защото бе успял истински да ме изненада. Доста време останах безмълвна.

– Тя поставяла ли е някакви условия?

– Никакви, освен да продължа да се грижа за синовете ѝ.

За мен имаше нещо печално в направените от него разкрития. Нещо, което един ден щеше да придобие истинското си значение.

– Тогава... след като сам признахте слабостта си към Луи, защо приехте да останете при Давид?

– Майка им пожела това. Когато откриваше въпросната сметка. Каза ми, че един ден, когато тя и Андре си заминат от този свят, трябва да постъпя на служба при Давид.