Ема Марс - Хотели.Трета стая

Луи хваща Ел за ръка и я повежда към малката кабинка. Двамата харесват това тясно пространство и обстановката с неприличните надписи по стените и миризмата на урина. Този път тя се оставя на волята му. Облечена е в минипола, под която той безцеремонно пъхва ръка. Слиповете ѝ представляват тънка дантелена мрежа, погълната от влажната цепка на вулвата ѝ. Устните вече са набъбнали от желание край плата. Той вкарва пръст в слиповете ѝ, достига до нежните гънки на преддверието. После го изважда за момент и го поднася към носа си и към устата си. Пикантният вкус го опиянява и този път вкарва в нея докрай средния си пръст, а дланта му прилепва към тръпнещия пубис на неговата партньорка. Чувства как стените на вагината се свиват и го обхващат.

Когато някакъв непознат влиза в съседната кабина, тя сподавя своя вик и това кара мускулите още по-здраво да стегнат проникналия в тях пръст.

Анонимен фенфикшън от 15.06.2010 година

Когато влязох в обсега на многобройните камери за наблюдение пред входа, почти не обърнах внимание на величествените очертания на централната сграда с четирите гигантски колони, нито на разкошното стълбище. По време на Терора тази постройка е била символ на жаждата за кръв и се надявах Луи да не свърши на гилотината подобно на противниците на Френската революция.

Прекосих застлания с мраморни мозайки хол, следвайки указанията на един адвокат в тога, който не пропусна пътем да огледа бедрата ми. Вероятно това бе нещо като местен обичай, защото обърнах внимание, че всички негови колеги направиха същото.

След десет минути лутане из лабиринта от коридори най-сетне се озовах в чакалня „Рьоне Пароди“, чийто остъклен таван напомняше стила на Айфел. Веднага щом зърнах първите микрофони и фотоапарати, побързах да поставя тъмните си очила.

– Тук е! Момчета, Барле пристига!

Подобно на ято врани, които внезапно се нахвърлят върху мъртвата плячка, всички се втурнаха към Луи и Зерки, които се зададоха откъм стълбище В, от противоположната страна на мястото, където се намирах. Беше невъзможно да се приближа до тях и можах само да ги изгледам иззад вирнатите микрофони и камери. Тълпата стана още по-гъста в момента, когато журналистите засипаха с въпроси Луи:

– Господин Барле! Кажете няколко думи за „Франс Енфо“, моля ви!

– Смятате ли се за разпространител на порнография?

– Какво бихте казали на родителите, чиито деца са били шокирани от вашата инсталация?

– Трябва ли непременно да бъде показван секс, за да се прави изкуство, господин Барле?

Как биха могли да задават подобни въпроси? Защо всички приемаха за чиста монета нелепите твърдения на Гобер? Искаше ми се да се нахвърля върху тях, да разбия скъпата им техника на пода и да им разкажа за истинския Луи, нежен, деликатен, чувствителен, по-образован от всички тях, взети заедно. С престорено безразличие двамата мъже си пробиха път през блъсканицата и врявата и стигнаха до вратата, над която пишеше : Наказателен съд, ХV състав .

Веднага влязоха и оставиха глутницата гладна и недоволна.

След като откри своя собствена галерия, Луи реши да наложи сексуалността като основна тема на колекциите, които представя. Домът му се превърна в същинска Вила Медичи на еротиката, а художниците, които кани, са длъжни да увековечават любовните му игри с Ел под избраната от тях форма. Една от най-впечатляващите творби представлява филм, заснет с помощта на шест камери, обхващащи всички възможни ъгли. После следва триизмерно моделиране на техните тела, а системата, свързана с 3D принтер, позволява изработването в реално време на статуетки от полимер, показващи движенията им.

Така в серията, наречена „Лотос“, Ел сяда между краката на своя любовник и се нанизва върху члена му. Втората миниатюра показва как ръката на Луи бърка между бедрата на Ел, за да възбуди клитора ѝ. статуетки номер 3 и 5 са посветени на постъпателните любовни движения. Накрая Ел предлага изпънатата си гръд, с извити хълбоци и полуразтворени устни. Дори неподвижната пластмаса дава да се разбере, че в този момент изпитва оргазъм.

Анонимен фенфикшън от 15.06.2010 година

Журналистите все още не бяха преглътнали факта, че са останали с празни ръце, и ето че пред тях се появи нова цел: плешив мъж, макар и млад, доколкото можеше да се съди по пъргавата му походка. Всички незабавно се втурнаха към него. Сред глъчката успях да дочуя името му:

– Дьолакроа! Това е Дьолакроа!