Ема Марс - Хотели.Трета стая

– Добър ден, госпожо.

– Мога ли да ви помоля за една услуга?

– Да. Това свързано с домакинството ли е?

Всяко второ изречение тя започваше с „това“.

– Не. Сигурно ще се наложи да отсъствам няколко дни, а не зная кога ще се прибере Луи. Напълнила съм догоре купичката на Фелисите, но дали ще можете да ѝ давате храна, докато ме няма?

– Да, разбира се.

След като уредих този въпрос, бързо надрасках бележка, адресирана до Луи, кратка и ясна, защото под напора на обзелите ме съмнения не бях настроена за любовни излияния.

Последвах твоя съвет. Отивам в гарсониерата, за да пиша, и не зная колко време ще остана там.

Може би няколко дни. Ще те държа в течение.

Целувам те.

Твоя Ел

2 часа след болката : отидох в моето жилище на улица „Трезор“.

То си беше все същото. Малко, не дотам чисто, порядъчно разхвърляно, но само мое, и това ми вдъхна увереност. Със своето безредие приличаше на живота, несигурен и обичаен.

„Лодката съзнателно е била насочена към скалите.“ Думите на Маршадо не излизаха от главата ми. Можех ли да се доверя на стар, сприхав и пропит с алкохол моряк? Ако „Ивон от Келмер“ казваше истината, защо не беше споделил с мен този важен факт? Дълго търсих из Гугъл потвърждение на казаното от него, ала всеки път попадах на статиите от сейфа в „Рош брюн“: Луи на руля = новак = достоен за съжаление инцидент.

След като не се сдобих с нищо, се заех да диря наслуки: Емили Льобурде и Орор Делбар + уроци по пиано . Този път търсачката не ми предложи нищо. Орор се бе погрижила да остане в сянка, все едно че не съществуваше. Предположих, че набира учениците си чрез многобройните светски познанства на Давид.

3 часа след болката : реших да намина отново към площад „Орлеан“.

На какво се надявах? Че Орор ще ми отвори широко вратата, ще ми предложи чаша жасминов чай, както постъпи Ребека, а след това ще ми се довери като на стара приятелка?

Не, разбира се. Предварително знаех, че това ново нашествие в нейния свят ще бъде безплодно и болезнено колкото за мен, толкова и за нея.

В порив на носталгия най-напред се разходих из „Нова Атина“, следвайки стъпките на Луи, когато ме посвети в очарованието на този квартал. Пред номер 5 на площада зачаках търпеливо някой обитател да мине и да отвори входа. Този път отидох направо до вратата вляво на първия етаж. Решително натиснах звънеца. Веднъж, после втори път и още, и още. След половин дузина опити се наложи да приема очевидното: независимо дали си бе у дома, или не, Орор нямаше да ме приеме.

Обезсърчена, се канех да си тръгна, когато отсрещната врата се отвори и пред мен се появи самотната бабичка, явно привлечена от настоятелния звън.

– Да не търсите госпожица Делбар?

Най-сетне някой, който я познава. Най-сетне същество от плът и кръв потвърждава, че тя е реалност, а не призрак.

– Да, аз... Интересуват ме уроците по пиано.

– В такъв случай ще трябва да наминете по-късно – осведоми ме възрастната дама, чийто образ спокойно би могъл да бъде поставен върху етикета на бурканче конфитюр по стара рецепта.

– Знаете ли кога бих могла да я намеря у дома?

– Не. Замина малко след последното ви посещение.

Припряното ѝ отпътуване много напомняше бягство. Може би се е бояла да не се завърна. Дали си бе тръгнала по своя воля? Или пък бе последвала нареждането на Давид?

Бабката от етикета за конфитюр не би могла да ми каже нищо повече и затова се сбогувах с нея, като я обсипах с благодарности и усмивки, за да прикрия огорчението си.

4 часа след болката : минах край галерията.

На връщане се отбих по улица „Севине“ покрай галерията „Барле-Соваж“, затворена от близо месец заради съдебното решение. Екраните по витрината бяха безнадеждно черни. Вътре също нямаше никаква светлина. Без съмнение Албан се бе погрижил да придаде на помещението приличен вид, защото не се виждаха нито надписи, нито афиши с крещящи цветове или непристойно съдържание. В галерията цареше мъртвило. И по нищо не личеше, че в нея отново ще кипи живот.

Когато се прибрах в гарсониерата, машинално включих телевизора и по ирония на случая попаднах на дебат, чиято тема беше изписана отдолу на екрана: „Секс и изкуство, докъде може да се стигне?“. Синтактичната грешка бе допусната нарочно, за да внуши на зрителите възможните крайности. Естествено, в центъра на разговора беше случаят Барле-Соваж-Гобер, а Луи, в качеството му на собственик на галерията, привличаше върху себе си най-яростните критики. Кампанията за очерняне от последните седмици беше поутихнала поради липсата на нови факти. Ала с наближаването на съдебните заседания тя отново набираше сила и ставаше по-ожесточена от всякога.