Ема Марс - Хотели.Трета стая

Противно на навика си, той не влезе в мен веднага, а прокара главичката няколко пъти около вагината ми, потупвайки перинеума и полуразтворените устни с напрегнатия си до крайна степен и влажен от желание член. С видимо удоволствие се стремеше да превърне възбудата ми в мъчение... Накрая не издържах и без задръжки простенах:

– Вкарай ми го... Моля те, вкарай ми го!

Той проникна в мен с прецизността на денди, който поставя ръкавица, с явно старание да вкуси всеки миг наслада, докато аз постепенно приемах члена му. Сетне, рязко и категорично го вкара докрай. Също както предишната вечер бе постъпил в лимузината, отначало остави главичката само да потрепва дълбоко в мен. Всеки спазъм сякаш масажираше чувствителните ми вътрешности, докосвайки най-потайните участъци.

Скоро обаче отново се оживи и постъпателните му движения станаха ритмични и силни. При всеки тласък татуировката на неговия пубис прилепваше към задника ми. Днес вече не вярвам, че тази поза непременно пробужда животинското в мен. Тя по-скоро ме караше да забравя коя съм и ме превръщаше цялата в тръпнеща от наслада плът. Обожавах това пълно отдаване на буйството, до което довежда страстта.

При финалното ускорение изпаднах в състояние, което никога преди не бях изживявала, и от гърлото ми се изтръгна вой, който продължи през цялото време на общия оргазъм.

Това бе прощален вик към хотел „Шарм“. Сбогуване с безгрижието. И приветствие към нашия брачен живот.

Завръщането на улица „Тур де Дам“ ме изпълваше с боязън. Оставаше и да срещнем ненадейно Давид. Слава богу, в този късен следобед улицата беше безлюдна и тишината за момент бе нарушена само от мяукането на гладната Фелисите.

– Ела, красавице! – прошепнах аз и взех в прегръдките си мъркащата пухкава топка.

След засадата, която ми бе устроил в тъмната стая на „Шарм“, моят девер Давид не се бе появявал. За малко не бях изнасилена от наемниците, в чиито ръце ме бе оставил тогава!

Боях се от появата му и същевременно жадувах да му подиря сметка за онази вечер и за отмъщението, което бе подготвил срещу своя брат. Ала инструкциите на Жан-Марк Зерки, адвоката с напомадената коса, бяха категорични: ако искахме да съхраним предимството над нашия противник, непременно трябваше да се държим на разстояние от него. Предизвикателство бе, че е наш съсед, и дори да не предприемехме нищо, напълно възможно бе да го срещнем съвсем случайно.

Ала колкото и да се преструвахме, че Давид не съществува и дори не произнасяхме на глас името му, трудно бе да заличим от съзнанието си неговото присъствие. Всичко водеше към него, включително писмата, които се трупаха върху масичката до входа. Сред пликовете и проспектите зърнах заглавието и корицата на Економист , все още в прозрачна пластмасова опаковка. Седмичното списание на Франсоа Маршадо излизаше в сряда, но абонатите го получаваха във вторник. Значи, броят, който държах в ръка, бе пристигнал същата сутрин, току-що отпечатан и с нашия адрес отгоре. На първа страница върху яркочервен фон видях заглавие, което ме накара да възкликна от изненада:

Барле: дневник на едно глезено дете!

Разкъсах опаковката и с трепереща ръка разтворих списанието в търсене на страницата с моята хроника. Бях толкова припряна, че скъсах рекламата за козметика, предназначена за зрели жени, със снимката на попреминала холивудска красавица.

Накрая открих материала, заемащ три листа с портрет на Давид върху цяла страница, без да зная дали да се чувствам горда, или да пламтя от гняв. Статията бележеше моята поява в „престижната преса“ и всеки начинаещ двайсет и четири годишен журналист би приел това като същинско посвещение. Ала споменавайки изрично името на Давид, Маршадо бе нарушил нашата уговорка. Бе предпочел личното си отмъщение пред интересите на Луи и моите собствени интереси. Доказателство за това бе самият факт, че заглавието е изведено на първа страница с явната цел да накърни имиджа на генералния директор на групата „Барле“ в най-критичния за неговата компания момент. „Дневник на едно глезено дете!“ Нищо общо с неутралното заглавие, което ми бе споменал. Думите му бяха: „Частният живот на един работодател от САС, или нещо от този род“.

Единственото нещо, което бе спазил от уговорката ни, бе използването на псевдоним. Бях го избрала напук на Давид, а връзката му с името Барле разкриваше истинското му значение: Емили Льобурде. Кой друг освен мен би могъл да знае тази фамилия, част от интимната история на Давид, и да разполага с достатъчно пикантни подробности от всекидневието на енергичния генерален директор.