Ема Марс - Хотели.Трета стая

– Благодаря ви, че дойдохте... – прошепна тя на ухото ми и подсмъркна.

Съвсем неочаквано Флоранс ме прегърна с пълничките си ръце и, изненадана, отначало не можах да отвърна нищо. Само звучно я целунах по двете пухкави, покрити с червени петна бузи. Ноздрите ми отново се изпълниха с натрапчивата миризма, която ме бе посрещнала още на стълбите към нейното жилище на площад „Пласитр“.

След като явно смутеният от нелепата ситуация свещеник произнесе няколко думи и обичайната молитва, всички мълчаливо се отправихме към гробницата на фамилията Барле. Този път предстоеше да оплакваме Давид, но никой не го направи. Очите останаха сухи като сърцето на починалия. Ала аз знаех, че Давид бе много повече от онзи непреклонен образ, който сам си бе наложил.

По ирония на съдбата братът и сестрата сега бяха разделени завинаги. Значи, в крайна сметка Давид бе изгубил. Тленните останки на двамата щяха да почиват в съседство, но не и заедно.

Свещеникът се обърна към моя съпруг и, с вдигнати вежди, го подкани:

– Луи? Желаете ли да кажете няколко думи в памет на вашия брат?

– Не – отвърна той тихо, но категорично.

Другият не настоя и кратката церемония премина все така печално и механично, както и предишната.

По едно време, между капките дъжд, които постепенно се сгъстяваха, зърнах една двойка под ръка да прекосява гробището. От това разстояние ми беше трудно да позная кои са, особено под широкия чадър. Внезапно мъжът и жената забавиха крачка и ми се стори, че наблюдават мен и Луи, мнимите Барле. Луи, защото не бе син на Андре, а аз, защото незаслужено носех тази фамилия. Беше нелепо, но за момент сякаш видях Давид и Орор, призраците, дошли за ежегодното си поклонение.

– Ел? Всичко наред ли е?

Залитнах и в последния момент София и Луи ме прихванаха, за да не падна. Всеки от тях ме държеше за лакътя и аз стоях така, подкрепяна от любимия мъж и от най-добрата ми приятелка. Дъждовните капки се стичаха по лицето ми. Двете привидения се бяха стопили в пространството. Занапред повече нищо лошо не би могло да ме сполети.

– Да... Да, благодаря. Добре съм.

Когато церемонията най-сетне приключи, Флоранс Делбар се приближи до мен, хвана ме с неочаквано силната си ръка и ме отведе настрани от чадърите. Вдигна към мен подпухналите си очи и ме запита рязко и без заобикалки:

– Защо скрихте от мен?

– Смятах, че тя би трябвало да ви потърси, когато намери за добре.

– Глупости... – промърмори жената.

– Бих могла да ви кажа само – защитих се меко аз, – че последния път, когато се видяхме с нея, я посъветвах да дойде да ви види.

– Тя наистина дойде... – призна едва чуто тя.

А това означаваше: твърде късно.

– Така ли? Кога?

Нима Орор ме бе послушала? Въпреки това самоубийството ѝ показваше, че тази среща не е постигнала очаквания резултат. Тя така и не се бе върнала към живота. Орор се бе оставила да бъде увлечена в спиралата на своя брат. Давид бе спечелил последния рунд.

– Не помня точно. Може би... няколко дни преди нейното... преди да науча за станалото.

Колебанието на Флоранс да произнесе жестоките думи показваше, че наистина страда.

– И... какво каза?

– Нищо особено – оплака се тя с глух и разтреперан глас. – Не си казахме кой знае какво.

И тогава, в спонтанен порив, аз на свой ред я притиснах до себе си, неспособна да призная какво си мисля в този момент: че нищо не би могло да спаси дъщеря ѝ. Че двете с нея бяхме направили всичко по силите си, за да избавим Орор от влиянието на по-големия брат. Напразно. Съвсем напразно.

Ненадейно от пелената на дъжда изплува друга фигура. Човекът застана отстрани и ни загледа неподвижно. Този път дошлият беше съвсем жив.

Изобщо не се притесняваше от пороя, свит в бежовия шлифер без качулка. Сивите му коси бяха мокри. Той открай време бе стоял встрани от семейство Барле и в същото време не бе преставал да брани него и децата като роден баща.

Сетне очите ми неволно спряха върху надгробната плоча пред мен: Андре и Ортанс Барле, 6 юли 1990 година. Починали в един ден.

Ирония бихте казали вие?

Март 2013 година

Въпреки това разговорът ни с Арман не се състоя в деня на погребението на Орор и Давид. Не беше нито времето, нито мястото. Освен това, така или иначе, след края на церемонията той бе изчезнал дискретно и незабелязано, както се бе появил.

Не споделих с Луи откритията, направени в трета стая. Защо допълнително да го обременявам? Никога не бе късно да поговоря с него, когато окончателно се завърне при мен.