Ема Марс - Хотели.Трета стая

– Хм... – съгласих се с него аз и се намръщих. – Сам знаеш, че нещастията вече се случиха. Не вярвам малко мазилка да промени каквото и да било.

При тези мои думи той направи знак на приятеля си. Макар на вид хилав, Ягдиш скоро се справи с мазилката и зида, отвъд който се показа дървеното крило на врата.

Мина доста време, докато я разкрием изцяло, а след това да почистим от праха пантите, рамката и ключалката, за да можем да я отворим, без да се налага да я изкъртваме. Когато приключихме, младият шриланкиец ме подкани с жест и аз пъхнах с разтреперана ръка дългия ключ в ключалката. Ами ако поговорката на Изиам се окажеше вярна? Ако отвъд тази врата ме дебнеха други ужаси? Само че какво по-лошо би могло да ми се случи от раздялата с любимия мъж? Нима суеверията биха могли да осуетят желанието ми да разкрия загадката на тази стая?

Ключалката заяде и се наложи на няколко пъти да я смазваме, докато успеем да превъртим старото резе. С времето доста парчета мазилка бяха попаднали между вратата и рамката, така че когато я натиснах, тя поддаде със зловещо скърцане.

Помещението пред нас тънеше в мрак. Всъщност върху плана не бяха отбелязани прозорци. Ала вместо неугледния килер с потекла по стените селитра, който очаквахме да видим, пред нас се разкри уютно гнездо, едва покрито с тънък слой прах.

По чия воля бе зазидана тази стая? Кой я бе обзавел и с каква цел?

След първоначалното стъписване видях малък скрин с кехлибарен цвят, селска направа, какъвто би могъл да се види при парижките търговци на стари мебели. Четирите чекмеджета нямаха дръжки. Върху него бе поставена лампа в стил „ар деко“ с матов абажур. До стената беше опряно малко легло, очевидно предназначено за един човек, с дюшек и бели чаршафи. Обзавеждането приключваше с метално сгъваемо легло. Тази подробност показваше, че все пак някой е спял тук, или поне си е почивал.

Неволно се сетих за Ане Франк и за скривалището, приготвено от нейните родители в техния апартамент в Амстердам, където да се крият от нацистките хайки. Нима тази малка стая имаше същото предназначение?

Не можех да повярвам, че това тясно помещение е било зазидано по време на войната. Седемдесет години, без никой да влезе тук и да открие неговото съществуване? Възможно ли бе? Не, обзавеждането ми се струваше по-скорошно.

С помощта на отвертка Ягдиш успя да размърда едно от чекмеджетата и да го отвори достатъчно, за да може да пъхне ръка вътре. Сетне извади съдържанието върху малкия квадратен килим на пода.

Първият документ, който внимателно разгърнах, защото листите бяха слепнали от времето, бе копие от акта за раждане на Луи, подобно на екземпляра, който бях получила. В него се уточняваше, че Луи е син на Ортанс и Андре Барле, припознат от последния на „20 май 1968 година, в 14 часа и 10 минути“, в кметството на 15 район на град Париж.

Друг документ беше от медицинско естество, защото върху него фигурираше адресът на доктор Либлиш, лекар от Девети район. Очевидно бяха някакви изследвания и не разбрах нищо от редиците цифри. Най-отдолу на страницата беше вписано заключението, но почеркът беше съвсем нечетлив. Все пак успях да разбера следното: „Спермата на последния страда от хроничен недостиг на сперматозоиди и не подлежи на лечение“. Друга ръка бе написала още една дума, подчертана три пъти, като присъда: „Стерилен!“.

Ръката очевидно принадлежеше на обекта на изследването, чието име фигурираше най-отгоре:

Андре Барле, улица „Тур де Дам“ № 3, 75 009 Париж.

За няколко секунди дъхът ми спря.

Под въпросителните погледи на Изиам и на Ягдиш повторих тихо на глас, сякаш за да убедя себе си:

– Андре е бил стерилен. Той не е можел да има деца.

Преди известно време Ева ми бе предложила за прочит странен роман, в който с шеговит тон бе описан доведен до отчаяние мъж, принуден непрестанно да припознава деца, които не са негови. От тази книга научих, че във Франция е възможно един мъж да се яви в кметството и дори без наличието на временно удостоверение за раждане, издадено от болнично заведение, да декларира, че е баща на дадено дете. За това не се изискват никакви доказателства, дори потвърждение от страна на майката. Андре бе обявил, че е заченал Луи, плачещото новородено, и че майката е Ортанс. Тъй като двамата са били съпрузи, общинската служителка Мартин Ласко му е повярвала.

Достатъчно бе да отворим останалите чекмеджета, за да открием отговора на следващия въпрос. Ако не Андре, кой всъщност беше биологичният баща на Луи Шарл Максим Барле?