Ема Марс - Хотели.Трета стая

Също както чекмеджетата в „Рош брюн“, и тези бяха пълни със снимки. Подобни не бях открила нито у Давид, нито у Луи, нито дори във вилата в Динар, която при това на три пъти бях претърсвала най-щателно.

На тях бяха само двама души и по вида им личеше, че снимките са правени по едно и също време. Вероятно няколко месеца или няколко години преди края на шейсетте. Ортанс изглеждаше много по-млада. За пръв път бях поразена от приликата ѝ с Луи. Същият нежен овал на лицето, тъмните и дълбоки очи, дългият нос, високото чело и дори трапчинката върху лявата буза. Чертите, които тъй харесвах у моя мъж.

Що се отнася до майордома Арман, защото това бе мъжът, той я бе прегърнал непохватно и определено изглеждаше смутен. Снимката беше направена в градината на „Рош брюн“. Друга показваше Ортанс на плажа на Сент Енога в момент, когато бе поверила Давид и Луи на бавачката, за да открадне от съпружеския си живот този миг интимност със своя любовник. Върху серия полароиди двамата лежаха притиснати един до друг върху тясното легло в трета стая. Вероятно нарочно се бяха снимали по този начин, защото липсата на негативи и на копия не заплашваше от разкриване тяхната връзка.

Арман... Как съм могла да не се досетя?

„Защо имам усещането, че клоните повече към Луи, отколкото към неговия брат?“, бях го запитала по време на последната ни среща на четири очи преди близо две години. А неговият отговор бе: „Вече ви казах. Познавам го от по-дълго време“.

А накрая бе добавил: „Ортанс открай време смяташе, че Давид трябва да бъде държан изкъсо... А Луи да бъде пазен от брат си“. До такава степен увлечена в моите издирвания, не бях разчела признанието му: Арман бе ангел-хранител на Луи.

И негов баща.

В пламналата ми глава всичко идваше на мястото си. Поривите на топлота към мен от страна на Арман както в деня, когато напусках дома Марс. Арман, вечният съучастник в тайните на фамилията Барле и пазител на най-съкровената от тях.

Кой друг освен него знаеше? Ребека? Давид? Андре? Или Луи, най-пряко засегнатият? Нито един от тях, бях почти сигурна в това. В противен случай досега щях да съм попаднала на следа. В противен случай Ортанс не би се погрижила да скъта тези доказателства в невидимата стая на „Шарм“, от която само тя притежаваше ключ.

Питах се само защо Давид, който бе разполагал с всички тези сведения след смъртта на родителите си, не бе проникнал в тази стая. Може би се е боял от онова, което ще открие в нея. Или пък, обзет от жаждата за отмъщение, обсебен от мисълта за сестра си, не се е интересувал от нищо друго. Сега вече го нямаше, за да отговори.

Бях потисната не само защото имаше отговори, които ми убягваха. Изпитвах чувство за вина. След поглъщането на групата „Барле“ от GKMP и първите удари, понесени от Давид, изобщо не се бях сетила за стареца. Знаех, че завещанието на Ортанс го бе осигурило материално. Но къде живееше сега, след продажбата на дома Дюшеноа? Кой се грижеше за здравето му? Жив ли бе изобщо?

След влизането на Луи в затвора шофьорът Ришар вече не бе на служба при моя съпруг. За огромно негово съжаление, разбира се. Ала Зерки бе настоял да съкратим всички ненужни разходи на нашето домакинство. Беше уговорено обаче, че срещу по-малко заплащане Ришар ще продължи да се грижи за белия мерцедес, който събираше праха в един частен паркинг до площад „Трините“.

Ето защо, когато една сутрин лимузината спря пред входа на „Шарм“, не очаквах той да бъде на волана, нито пък да видя пътниците на задната седалка: Луи, получил разрешение да излезе, но с електронна гривна на крака; Ребека, която ми се стори още по-отслабнала; София и Маршадо, както винаги неразделни и притиснати един до друг. Луи ме целуна по челото, а аз се сгуших в прегръдките му, където останах чак до пристигането ни в Бретан. По време на пътуването никой не проговори, освен от време на време да предложи почивка край магистралата.

Атмосферата на гробището в Рокабей беше зловеща. Леденият януарски дъждец проникваше под дрехите и се питах дали ще успее да премине и през гранитната плоча, около която се бяхме събрали. Колко странно бе погребението на тази жена, мъртва от двайсет години и почиваща редом със „своите“: Делбар Амеде (1910–1985) , Сюзан (1912–1999) , Жан-Франсоа (1938–2005) и Орор (1970–2013) . Променена бе единствено последната дата, 1989 , заличена и заместена от наскоро поставена нова златна плочка.

Върху подпухналото лице на Флоранс Делбар, по-руса и по-червендалеста, отколкото си я спомнях, не се четеше нито скръб, нито гняв. По-скоро облекчение. Изглежда, болката, че не е могла да се срещне приживе с осиновената си дъщеря, бе отминала. В края на краищата вече бе преживяла веднъж този траур преди двайсет години.