Ема Марс - Хотели.Трета стая

В един здрачен следобед, под проливния дъжд се отправих към родилния дом „Сент Фелисите“. За моя изненада в сградата, строена през шейсетте години, бях посрещната от монахиня с бял воал.

– Добър ден, госпожо – поздрави ме тя с весел и напевен глас. – Може би желаете да бъдете приета?

– О, не... – смотолевих аз.

Как при това положение да призная, че се интересувам повече от миналото, отколкото от евентуалното ми бъдеще на майка?

Ангелската усмивка не слизаше от лицето ѝ.

– Бих искала да направя справка във вашия архив.

Извадих от чантата си акта за раждане на Луи и ѝ го подадох.

– На съпруга ми е. Роден е тук в края на шейсетте години.

– Виждам – отвърна тя. Тонът ѝ неочаквано бе станал по-рязък. – И какво повече искате да узнаете?

– Имам основание да смятам, че този акт за раждане е бил фалшифициран. Бих желала да проверя дали съдържанието на временното свидетелство за раждане, издадено от вас, потвърждава, че той е биологичен син на своята майка.

– Носите ли документ за самоличност?

Показах ѝ личната си карта и семейната книжка като доказателство за брачната ми връзка. Монахинята изчезна и след доста време се завърна с пожълтял лист хартия.

– Ето какво открих. Това е дубликат.

Документът, който ми подаде, озаглавен „Удостоверение за раждане“, съдържаше следния текст:

Долуподписаната г-жа Терез Льолуш, главна акушерка в родилен дом „Сент Фелисите“, удостоверявам, че именуващата се Ортанс Барле роди на 18 май 1968 година, в 16 часа и 20 минути, дете от мъжки пол.

Съставено в Париж, на 18 май 1968 година

– Днес подобни документи не се издават – уточни монахинята. – Прави се само когато детето е мъртвородено. В останалите случаи се издава направо временен акт за раждане.

Луи наистина бе дете на Ортанс, но нищо не говореше кой е неговият баща. Както предполагах, с помощта на този документ Андре без всякакви затруднения бе обявил, че той е негово дете.

За добро поведение Луи бе освободен десет дни предсрочно, но нито ден по-рано. За разлика от онова, което някои си въобразяваха, успехът на Десет пъти дневно и положителната светлина, в която представях Луи, не бяха повлияли по никакъв начин върху правосъдието. Той не се възползва от облекчен режим и напусна затвора точно в уречения ден, вечерта на един мрачен мартенски понеделник.

Всъщност в първите крачки на току-що получилите свободата си хора няма нищо празнично. Само аз и Зерки стояхме под дъжда и очаквахме пред високите стени да се отвори синята желязна врата. Къде бяха всички онези приятели, които го подкрепяха при влизането? Албан, Давид Гарше и останалите паразити, вдигали плакати и отправяли дръзки призиви?

Едва излязъл, Луи се втурна да се приюти при мен под големия чадър, който държах в разтрепераната си ръка.

– Къде искаш да отидем? – запитах полугласно, притисната в прегръдките му.

Известно му бе, че още преди месеци съм напуснала дома на госпожица Марс. Къде ли щеше да установи новото ни жилище?

– При Стефан.

Неуместният му отговор ме завари неподготвена. Желанието му да посвети първите мигове свобода на татуистката ме подразни.

– Сигурен ли си?

Той кимна с глава.

Ришар натисна газта, лимузината се плъзна безшумно и скоро се озовахме на улица „Роа дьо Сисил“. Макар моята гарсониера в Маре да бе на две крачки, не бях стъпвала в салона от години. Последният път бе, когато устроихме заедно със Стефан церемонията с татуировките на нашите пубиси за годежната ни нощ. Оттогава нямаше никаква промяна, а Стефан все така бе с военна фуражка на главата.

Когато Луи описа новата си приумица, тя не скри разочарованието си.

– Цялата азбука наведнъж?

– Да. Увита около дясната ми ръка.

Тоест симетрично на кадуцея над китката на лявата му ръка. Перото, което лекува чрез слово.

Новата татуировка окончателно скъсваше с проекта за Човека-Азбука. Първоначално Луи имаше намерение да разпредели буквите върху цялото си тяло, както и по протежение на своя живот. Така всяка татуировка трябваше да съответства на ключов момент от неговото битие.

– Може да има повторения... – отбеляза Стефан.

– Зная. Няма значение.

– Съгласна съм. Ти решаваш. Само че мога ли да те запитам защо?

Луи отправи към мен изпълнен с печал поглед и отвърна без колебание:

– Защото човек никога не знае още колко време има пред себе си.

Чрез полагането на всички тези букви наведнъж той искаше да приеме върху себе си цялото ми тяло. Нашите две същества никога нямаше да се разделят, защото кожата му щеше да бъде като обвита в моята. Веднага го разбрах и докато се отправяше към нишата, където работеше Стефан, аз, без да искам разрешение, го последвах.