Ема Марс - Хотели.Трета стая

След като опитахме различни позиции, предвид наличното пространство, накрая избрахме отвесното положение. То в най-голяма степен задоволяваше и двама ни. Луи знаеше, че освен дълбокото проникване, особено харесвам позите, които не пренебрегват предната част на вагината ми. Ето защо ме притисна с лице към стената, застана между краката ми, като сви колене, колкото да може да достигне до влажната ми от желание цепка. Така при всеки тласък пенисът му минаваше по грапавия ръб, подобно на лък, който се стреми да изтръгне звук. Звукът обаче дойде не отдолу, а от гърлото ми. Отначало тихо изпъшках, а след това възторжените ми стенания ставаха все по-силни. Оргазмът бе толкова силен, че усетих как лявото му коляно се огъва под тежестта на слетите ни тела.

– Добре ли си? – запитах го аз.

В отговор той леко впи зъби в тила ми, но аз усещах, че едва се сдържа да не ме разкъса цялата. Членът му бе обзет от сетните тръпки, благодарение на които той за пореден път докосна най-чувствителната ми точка.

Помислих си, че занапред за любовните ни игри ще имаме на разположение целия хотел, най-прекрасните стаи в Париж. Щяхме да се прегръщаме под одобрителния поглед на най-красивите куртизанки – Жозефин дьо Боарне, Мари Бонапарт, Каролин Отеро и всички останали. И все пак постоянно ще се завръщаме, за да се любим в тази тясна, тъмна и лишена от удобства стаичка, наше гнездо сега и завинаги.

Сякаш сенките на неговите родители все още витаеха тук, затова не можах да се сдържа и го запитах:

– Знаеш ли кой друг е правил любов тук?

Отначало той не повярва. После, след като се облече, изслуша моя разказ, подкрепен с доказателства и документи. Явно убеден в неговата истинност, стоеше слисан, неспособен да произнесе нито една дума. Вложих всичките си усилия, за да смекча шока от това разкритие, но въпреки това с всяка следваща подробност го виждах как се затваря в себе си, как, подобно на охлюв, се прибира все по-дълбоко в черупката си.

Когато приключих, стегнатите мускули на лицето му го бяха превърнали в страховита маска.

– Повикай го. Още сега – тихо, но с необикновена решителност каза той, почуквайки с бастуна си по пода.

– Почакай, той...

– Кажи му да дойде тук! – прекъсна ме глухото ръмжене, изтръгнало се дълбоко от гърлото му.

Арман отговори на повикването без каквито и да било възражения. След появата му на гробището в Рокабей вероятно бе очаквал това. Може би дори се бе надявал. Изиам сигурно го бе осведомил за случващото се в трета стая. От този момент нататък Арман е бил наясно, че часът на равносметката наближава.

Когато два часа по-късно се яви на рецепцията в „Шарм“, господин Жак веднага ме предупреди. Луи държеше разговорът с майордома – той продължаваше да го нарича така – да се състои на неутрално и публично място. Малкият салон отдясно на входа беше напълно подходящ. Слизахме по стълбите, когато зърнах фигурата на Арман, по-прегърбена от всякога.

– Добър ден, Ел – поздрави той.

Гласът му леко трепереше, а сбръчканото му лице бе изкривено в пресилена усмивка.

– Добър дан, Арман.

Бащата и синът не смееха да разменят поздрави. Накрая Арман плахо кимна към Луи, който се отпусна в един от малките, тапицирани в червен плюш фотьойли. Беше като ударен от мълния, напълно неспособен да преодолее смущението си, и затова на мен се падна да подхвана разговора.

– Знаете защо ви помолих да дойдете тук, нали?

– Да – отвърна Арман и наведе глава като виновно дете.

Беше облечен в обичайните кадифени панталони и жилетка и сякаш бе слязъл от екрана на черно-бял филм. Би могъл да играе ролята на начален учител или на пенсиониран слуга, когото неблагодарните господари са забравили в килера.

Подобно на пострадалата лодка в „Рош брюн“, Арман бе прекарал живота си в сянката на фамилията Барле. Бе стоял неизменно встрани, забравяйки за собствените си нужди, пренебрегвайки насъщните си стремежи. За момент си представих лъскавата моторница и се запитах какво ли е станало с нея след продажбата на търг. По всяка вероятност е била закарана на сметището или използвана като дърва за огрев през някоя студена зима.

Следях крадешком Луи, опасявайки се да не се нахвърли върху стареца или, напротив, да се строполи в безсъзнание.

После ненадейно Арман се реши. На пресекулки, с лице, зачервено от вълнението и от изпития в последния момент за кураж алкохол, той заяви без заобикалки:

– Двамата с Ортанс направихме всичко възможно... Всичко възможно да съхраним нещата.