Ема Марс - Хотели.Трета стая

(Ръкописна бележка от 21 октомври 2012 г.)

Февруари 2013 година

Трагичните новини, отнасящи се за нас, които научаваме от медиите, ни нараняват по-силно от останалите. Може би защото се чувстваме ощетени от това, че споделяме болката си с целия свят.

И все пак знаех, че тази тъжна новина ще остане почти незабелязана от широката публика:

„Овъглените тела на мъж и жена са били открити вчера сред развалините на една къща в Динар, департамент Ил е Вилен. Произшествието не би предизвикало особен отзвук, ако не беше повторение на минал инцидент, защото преди трийсет и пет години пожар е изпепелил същата къща. Една подробност е накарала прокуратурата в Рен да започне разследване за непредумишлено убийство и е издала разпореждане за ДНК експертиза на двете тела.“

Аз бих могла да им предоставя резултатите от анализа. За мен нямаше никакво съмнение относно самоличността на двамата непознати, мъжа и жената.

„Може би знаете дали ще се завърнат?“, бе ме запитала възрастната съседка на семейство Льобурде по време на посещението ми в Сент Енога заедно със София.

– Да се завърнат ли? За кого говорите?

– За двата призрака!

Значи, все пак се бяха завърнали. Двамата Делбарле се бяха слели веднъж завинаги. Пепелта на Емили и Давид се бе смесила и първият порив на вятъра би могъл да я отнесе в морето.

Трябваше да минат две седмици, за да бъде потвърдена моята хипотеза: обезобразеният от пламъците мъж наистина беше Давид Барле, бивш генерален директор на едноименната група. Що се отнася до жената, геномът ясно сочеше роднинска връзка с мъжа. Дали беше негова сестра? Или братовчедка? По този въпрос съществуваше неяснота, която нито разследващите, нито журналистите успяха да разсеят. „Тъмнокоса жена на около четирийсет години“, до това се свеждаше описанието на Орор.

След повече от двайсет години лъжи и нелегално битие Орор отдавна не съществуваше и затова в крайна сметка никой не се интересуваше особено коя е тя всъщност.

След още няколко дни тази история, макар и дискретно, стигна до своя медиен и съдебен епилог. В полицейския участък на Динар се бе явила жена на име Флоранс Делбар, пребиваваща в Сен Мало, и бе разпознала тялото на непознатата, която се бе оказала Орор Делбар.

Следствието стигна до заключението за смърт в резултат на самозапалване. Анализът на веществото на мястото на пожара се оказа спирт за горене, обилно разлят върху дрехите на жертвите и около тях. Така случаят беше приключен.

Никой не се обади, за да оспори това заключение, а най-малко аз. Сякаш всички бяха доволни.

Около седмица след това събитие получих писмо от кантората на нотариуса Оливо. Противно на всякакви очаквания се оказа, че няколко седмици преди смъртта си Давид ме бе включил в своето завещание. От бездната на своето падение не ме беше забравил.

Тъй като не му бе останало почти нищо, което да ми остави, никак не бях учудена, че моят дял се свеждаше до два дебели плика от здрава хартия, надписани с писателския ми псевдоним, Ел Барле.

В първия открих ключ, подобен на този, с който имах достъп до първа и втора стая в хотел „Шарм“. Към него беше прикрепен стар етикет с надпис: Стая номер три . Трепнах от любопитство и уплаха. Отначало не посмях да отворя втория плик, по-плосък от първия. Когато най-сетне се реших, разочарована открих, че съдържа само подробен план на хотела. На пръв поглед той не се отличаваше от онзи, с който вече разполагах, само че беше по-стар и покрит с кафяви петна.

Когато разгледах по-внимателно обаче страницата на първия етаж, една подробност веднага привлече вниманието ми. Като продължение на „Жозефин“ и свързаната с нея стая имаше трета, по-малка и едва вписана в оставащото триъгълно пространство. Вместо зид тук недвусмислено беше отбелязано помещение. Нещо повече, имаше дори врата, свързваща другите две с тази митична трета стая.

– Не разбирам – зачуди се Изиам и ококори черните си очи. – Когато вие и аз търсихме, там се чуваше ток-ток , а не бум-бум .

По образен начин искаше да каже, че срещу входната врата на втора стая има плътна стена. По моя молба и след известно колебание той се съгласи да повика свой приятел на име Ягдиш, който работел в хотела на черно като момче за всичко. Когато на другата сутрин Ягдиш се появи, видях, че той е почти съвършено копие на бившия грум. С белозъба усмивка върху лицето и голям чук в ръка.

– Сигурна ли сте, госпожице? – запита ме за пореден път Изиам. – Да изкъртим стената? В моята страна казват: „Да къртиш стена носи нещастие, ако не знаеш какво има отвъд“.