Ребека Брандуейн - Сърце под маска

По-късно вечерта момичетата отново се срещнаха с двамата млади аристократи на вечеря в един от най-изисканите парижки клубове. Двете девойки весело се спогледаха през масата и се разбраха безмълвно, по онзи странен начин, по който разговарят с очи близнаците. Уведомиха се една друга коя кой мъж предпочита и Доминик усмихнато се обърна към лорд Уилям Тревилин, а Лиз-Мари посвети цялото си внимание на мосю Сен Жорж.

Само след няколко месеца двойната женитба шокира цяла Европа. Две незаконородени театрални актриси се омъжваха за двама от най-желаните кандидати за женитба в Англия и Франция! Сред всеобщата бъркотия само Никола оставаше невъзмутим. Той беше работил цял живот за това и беше успял да го осъществи.

Сега му оставаше да се заеме със своите собствени планове, да открие малък театър в провинцията и да очаква с радост времето, когато ще люлее на коленете си внучета и ще им купува подаръци като истински дядо.

Животът беше великолепен и си струваше да се изживее. Най-добре още отсега да купи няколко детски артистични костюма, мислеше си щастливият дядо. Внуците непременно щяха да тръгнат по неговия път и сигурно с удоволствие щяха да се преобличат и да изпълняват големи и по-малки роли за радост на родителите и роднините си.

Никола едва не плесна с ръце при тази перспектива и изтича зад кулисите да потърси Елоиз, шивачката на трупата. Главата му гъмжеше от какви ли не идеи за бъдещето, а сърцето му беше препълнено от радост.

Шато Сюр Мер, Франция, 1783 г.

Наричаха го просто Шато Сюр Мер — Дворец над морето — и името много му подхождаше, защото царуваше над околността от високите крайбрежни скали недалеч от Брест в западна Франция. Оттам се откриваше чудесна гледка към мястото, където водите на Ламанша се смесваха с тези на Бискайския залив. Департаментът се наричаше Финистер — Край на нос — и когато Ив-Пиер Фурно заставаше на скалистия нос, понякога му се струваше, че се намира на края на света.

Сигурно така е било и в началото на всички времена, мислеше си той, взирайки се в огромната планина от чист кристал, която падаше почти отвесно към брега. Там бурните морски вълни се втурваха устремно срещу пясъка, сякаш искаха да го погълнат. Прибоят се удряше в раздробените скали, срутили се от масива и разпръснати по целия бряг.

Самият замък беше от много стари времена. Построен през четиринайсети век и многократно дострояван с нови, модерни крила, той представляваше странна смесица от стилове, въпреки че основният характер на крепост, предназначена за защита, все още си личеше.

Векове наред владетелите на замъка бяха заставали на мястото, на което сега стоеше Ив-Пиер, и се бяха взирали в морето. Графовете Шато Сюр Мер от столетия насам се вслушваха в песента на сирените и в дългата галерия с портрети на предците висяха доста образи на смели морски разбойници.

Действията на тези мъже вероятно не са били винаги в рамките на закона, но именно те със своята дръзка до безумие смелост бяха създали голямото богатство на фамилията Сен Жорж. Ив-Пиер беше дясната ръка на граф Едуар Сен Жорж и щеше да остане негов предан човек до края на дните си. Вършеше всичко, което заповядваше господарят, но най-важната му грижа си оставаше сигурността на семейство Сен Жорж. Ив-Пиер беше изкусен фехтувач и лично беше обучил както графа, така и децата му да се бият като него.

Дългата история на замъка познаваше доста дуели, но Ив-Пиер беше готов да се закълне, че нито един не е бил по-забавен от този, който в момента се разиграваше пред очите му.

Ослепителната слънчева светлина едва успяваше да си пробие път през короните на столетните дървета, закриващи с клоните си почти целия двор. Старите плочи бяха покрити с фина мрежа от светлини и сенки, а по медноцветните коси на двете седемгодишни деца, които се дуелираха, сякаш лумваха пламъци.

Двамата млади противници се движеха грациозно един срещу друг, пристъпваха напред и назад като двойка, която изпълнява сложните фигури на някакъв танц, и размахваха сребърните рапири като истински майстори. Двете блестящи острия се кръстосваха във въздуха, чуваше се звън на метал, разнасян надалеч от свежия морски бриз, който шумеше в короните на огромните стари дъбове.

— Туш — изохка с широка усмивка една от костюмираните фигури. Противникът й веднага спря, смръщи чело и недоволно потропа с нежното си краче.

— В тази сцена вече нямаш текст, Вашел — проговори мрачно Женевиев Сен Жорж. — Трябва да паднеш и да умреш. А ти развали целия дуел и сега трябва да репетираме отново.