Чарлз Буковски - Жени

— Искам да заложа на Заг-Зиг.

— Ще ти купя билет.

Заг-Зиг не оправда очакванията ни. Едва-едва се приближи до стартовата линия, шибан от камшика на жокея си. Тръгна тромаво и не тичаше бързо. Успя да изпревари само един от другите коне и завърши предпоследен. Ние се върнахме на бара. Доста тъпа гонка.

Поръчахме си още две блъди Мери.

— Обичаш ли да ти духат? — попита ме Таня.

— Зависи. Някои жени го правят добре, повечето — не.

— Засичаш ли се с някакви близки на хиподрума?

— Току-що видях един, преди гонката.

— Жена?

— Не, мъж, колега от пощата. Аз всъщност нямам истински близки.

— Имаш мен.

— Четирийсет килограма необуздан секс.

— Само това ли виждаш в мен?

— Естествено, че не. Освен това имаш и много големи очи.

— Не си много мил.

— Хайде да хванем следващата гонка — предложих. Хванахме следващата гонка. Тя заложи на своя кон, а аз на моя. И двамата загубихме.

— Давай да се махаме — предложих.

— Добре — каза Таня.

Когато се прибрахме, седнахме на дивана да пием. Тя всъщност не беше лошо момиче. Изглеждаше много тъжна. Носеше рокли и обувки с високи токчета и имаше красиви глезени. Но не бях съвсем сигурен какво очаква от мен. Нямах никакво желание да я огорчавам. Целунах я. Тя имаше дълъг, тънък език, който се стрелна навътре-навън в устата ми. Като рибка. Във всичко на този свят имаше толкова много тъга, дори когато нещата вървяха както трябва.

След това Таня ми разкопча панталона и ми лапна кура. После го извади от устата си и ме погледна. Беше застанала на колене между краката ми. Погледна ме право в очите и завъртя езика си около главичката на кура ми. Зад нея се виждаше последната светлина на залеза, която се процеждаше през мръсните ми щори. След това Таня се хвана за работа. Нямаше абсолютно никаква техника; изобщо нямаше представа как се прави. Просто започна да го смуче, нагоре-надолу. В това имаше известна гротеска, но човек не може да свърши при вида на гротеска. Аз бях пил и не исках да я обидя.

Така че започнах да си представям:

Двамата бяхме на плажа, обградени от петдесетина души, мъже и жени, повечето по бански костюми. Бяха се събрали в кръг около нас. Слънцето беше високо в небето, а вълните се разбиваха в брега. От време на време ниско над главите ни прелитаха две-три чайки.

Таня ми смучеше кура, хората гледаха и коментираха:

— Господи, гледай как го смуче!

— Евтина откачена курва!

— Да го лапа така на мъж, който е с четирийсет години по-възрастен от нея!

— Махнете я от него! Тя е луда!

— Не, чакайте! Тъкмо е загряла!

— ВИЖТЕ му кура!

— УЖАСЕН Е!

— Ей, хрумна ми нещо! Докато му го смуче, ще й го вкарам отзад!

— Тя е ЛУДА! ДА ДУХА НА ТОЗИ ДЪРТАК!

— Хайде да й изгорим задника с кибритени клечки!

— ВИЖТЕ КАК МУ ДУХА!

— ТАЗИ Е НАПЪЛНО ЛУДА!

Протегнах ръка, хванах Таня за главата и натиках кура си чак до центъра на черепа й.

Когато излезе от банята, вече бях приготвил две питиета. Таня отпи от чашата си и ме погледна:

— Хареса ти, нали? Усетих, че ти хареса.

— Така е — съгласих се аз. — Обичаш ли симфонична музика?

— Обичам фолк-рок — отвърна тя.

Отидох до радиото, включих го и усилих звука. Готово.

Следващия следобед закарах Таня на летището. Пихме по едно в същия бар. Негърката със светлата кожа не се виждаше никъде; дългите й крака бяха с някой друг.

— Ще ти пиша — каза Таня.

— Добре.

— Мислиш ли, че съм курва?

— Не. Просто обичаш секса, а в това няма нищо лошо.

— И ти много се кефиш на секса.

— Аз имам много пуритански черти. Пуританите сигурно най-силно се наслаждават на секса от всички хора.

— Наистина се държиш по-невинно отколкото всички останали мъже, които познавам.

— В някакъв смисъл аз си останах девствен.

— Де да можех и аз да го кажа.

— Искаш ли още едно питие?

— Естествено.

Седяхме и пиехме мълчаливо. След това стана време тя да се качи на самолета. Целунах я за довиждане, после слязох с асансьора до паркинга. По пътя към къщи не се случи нищо особено. Помислих си: „И какво, пак съм сам.“ Трябваше или да се хвана да напиша нещо, или пак да стана нощен пазач. В пощата нямаше да ме вземат на работа за втори път. Както се казва, камъкът трябва да си тежи на мястото, иначе не става.

Пристигнах вкъщи. В пощенската кутия нямаше нищо. Седнах и набрах номера на Сара. Тя беше на работа в ресторанта.

— Как върви? — попитах.

— Тръгна ли си онази кучка?

— Тръгна си.