Уилям Блати - Легион

Киндерман премигна.

— С него е свършено?

— Точно преди да започне да крещи вашето име.

Киндерман се замисли за момент; после се обърна и погледна към тялото.

— С него е свършено — промърмори той.

— Странно — обади се сестра Спенсър. — Накрая изглеждаше щастлив. Отвори очи за секунда и изглеждаше щастлив. Почти като дете. — Гласът ѝ бе странно неутешим. — Съжалих го — въздъхна тя. — Какъв ужасен човек, независимо дали е луд. Но в него имаше нещо, заради което го съжалих.

— Той е част от Ангела — промърмори тихо Киндерман. Очите му все още бяха приковани върху лицето на Сънлайт.

— Не чух какво казахте.

Киндерман се заслуша в капките от крана, пляскащи по порцелановата мивка.

— Сега можете да вървите, мис Спенсър — каза ѝ тихо, — благодаря ви. — Чу я как се отдалечава, а когато замина, той се пресегна надолу и докосна лицето на Сънлайт. Задържа ръката си нежно; после се обърна и излезе бавно в коридора. Нещо изглежда различно , помисли си той. Какво беше?

— Какво те притеснява, Аткинс? — попита подчинения си. — Моля те, кажи ми.

Очите на сержанта витаеха.

— Не знам — смънка той. Сви рамене. — Но имам една информация за вас, лейтенант. Бащата на Близнаци — погледна го. — Намерихме го.

— Така ли?

Аткинс кимна.

— Къде е? — попита Киндерман.

Очите на Аткинс изглеждаха по-зелени от всякога, не премигваха и се въртяха около зениците.

— Мъртъв е — каза. — Умрял е от удар.

— Кога?

— Сутринта.

Киндерман се смая.

— Какво става, по дяволите, лейтенант? — възкликна Аткинс.

Киндерман разбра какво е различно. Вдигна поглед към тавана. Всички крушки грееха ярко.

— Мисля, че всичко свърши — промърмори тихо той. После кимна. — Да. Така мисля. — Киндерман сведе поглед към Аткинс и приключи: — Свърши. — После замълча. — Повярвах му.

В следващия момент нахлуха ужасът и загубата, облекчението и болката и лицето му се сбръчка. Той се облегна о стената и започна да ридае неутешимо. Аткинс се изненада и за момент не знаеше какво да прави; после пристъпи напред и хвана ръцете на детектива.

— Всичко е наред, сър — повтаря той няколко минути, докато риданията продължаваха. Точно когато Аткинс се уплаши, че няма да престанат никога, риданията започнаха да стихват; но сержантът продължаваше да успокоява началника си.

— Просто съм уморен — прошепна най-накрая Киндерман. — Съжалявам. Нямаше никаква причина. Нямаше причина. Просто съм уморен.

Аткинс го заведе у дома му.

Кой е реалният свят, учуди се Киндерман, светът отвъд или светът, в който той живееше? Те се интерпретираха взаимно. И в двата се сблъскваха мълчаливи слънца.

— Това трябва да е било голям удар за вас — промърмори Райли.

Свещеникът и детективът стояха сами край гроба, втренчили погледи в ковчега на човека, който може би беше Карас. Молитвите бяха свършили и двамата мъже стояха заедно със зората, с мислите си и с тихата земя.

Киндерман вдигна поглед към Райли. Свещеникът стоеше до него.

— Защо е така?

— Ти го изгуби два пъти.

Киндерман се учуди мълчаливо, после бавно погледна отново към ковчега.

— Това не беше той — отрони тихо детективът. Поклати глава. — Никога не е бил той.

Райли го погледна.

— Да ви почерпя ли едно питие?

— Няма да навреди.

Киндерман стоеше на тротоара пред кино Биограф . Чакаше сержант Аткинс. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, той се потеше и поглеждаше нетърпеливо нагоре-надолу по М стрийт . Беше почти обяд, а денят бе неделя, дванадесети юни.

На двадесет и трети март стана ясно, че пръстовите отпечатъци, снети от трите местопрестъпления, съвпадат с отпечатъците на трима пациенти от откритото отделение. И тримата сега бяха затворени в отделението за сериозни душевни разстройства за внимателно наблюдение.

Рано сутринта на двадесет и пети март Киндерман отиде до къщата на Амфортас заедно с доктор Едуард Кофи, приятел на Амфортас и невролог в окръжната болница; той бе поръчал скенер за Амфортас и там бе открит фаталния тумор. По настояване на Кофи полицаите разбиха входната врата на къщата и откриха Амфортас, мъртъв в дневната му. По-късно това бе класифицирано като смърт от нещастен случай, защото Амфортас бе умрял от мозъчен хематом, получен от удара по главата при падането, въпреки че Кофи каза на Киндерман, че, във всеки случай, Амфортас е щял да умре след не повече от две седмици поради това, че нарочно не лекувал тумора си. Когато Киндерман го попита защо Амфортас си е позволил да умре, единственият отговор на доктор Кофи бе: