Уилям Блати - Легион

Сънлайт замълча за известно време.

— Никаква реакция от публиката… — промърмори най-накрая той. — Вярвате ли ми, лейтенант?

— Не.

Подигравката изчезна и Сънлайт изглеждаше поразен. За миг лицето му се сбръчка в израз на безпомощност.

— Така ли? — попита той с разтреперан глас.

— Така.

Очите на Сънлайт гледаха умолително и уплашено.

— Томи казва, че няма да ми прости, докато ти не узнаеш истината — проплака той.

— Каква истина?

Сънлайт се обърна настрани. Каза мрачно:

— Те ще ме накажат за това. Сякаш се взираше в някакъв далечен ужас.

— Каква истина? — попита го отново детективът.

Сънлайт потрепери и погледна отново към Киндерман. Цялото му лице излъчваше настойчива молба.

— Аз не съм Карас — прошепна дрезгаво той. — Томи иска ти да знаеш това. Аз не съм Карас! Моля те, повярвай ми. Ако не ми повярваш, Томи казва, че няма да си тръгне. Просто ще остане тук. Не мога да оставя брат си сам. Моля те, помогни ми. Не мога да тръгна без брат си!

Киндерман присви вежди озадачено. Наведе глава на една страна.

— Закъде да тръгнеш?

— Толкова съм уморен. Вече нямам нужда да оставам. Искам да продължа. Твоят приятел Карас няма нищо общо с убийствата. — Когато Сънлайт се наведе напред, Киндерман се смая от отчаянието в очите му. — Кажи на Томи, че ми вярваш! — умоляваше го той. — Кажи му!

Киндерман затаи дъх. Изпита усещане за нещо важно, което не можеше да обясни. Какво беше то? Защо изпитваше това чувство? Нима вярваше в думите на Сънлайт? Няма значение, реши той. Знаеше, че трябва да го каже.

— Вярвам ти — изрече решително.

Сънлайт се отпусна назад към стената и очите му се извъртяха нагоре, когато от устата му се чуха заекващите звуци, другият глас:

— Аз те об-б-б-б-б-бичам, Д-д-д-д-джими. — Очите на Сънлайт натежаха, налегна го дрямка и главата му увисна върху гърдите. После очите му се затвориха.

Киндерман стана бързо от стола. Разтревожен, той отиде бързо до леглото и наведе ухо към устата, на Сънлайт. Но Сънлайт не каза нищо повече. Киндерман се втурна към звънеца, после излезе бързо в коридора. Погледна Аткинс в очите и промърмори:

— Започва се.

Киндерман изтича до телефона в приемната. Обади се у дома си. Вдигна Мери.

— Скъпа, не излизайте от къщата — нареди настоятелно детективът. — Никой да не излиза от къщата! Заключете прозорците и вратите и не пускайте никого, докато не се върна!

Когато Мери възрази, той повтори инструкциите си и затвори телефона. Върна се в коридора пред дванадесета килия.

— Искам охрана пред къщата си! Веднага! — нареди той на Аткинс.

Сестра Спенсър излезе от килията. Погледна към детектива и му съобщи:

— Той е мъртъв.

Киндерман втренчи изумения си поглед в нея:

— Какво?

Тя повтори:

— Той е мъртъв. Сърцето му току-що спря.

Киндерман погледна зад нея. Вратата беше отворена и Сънлайт лежеше по гръб на леглото.

— Аткинс, чакай тук — промърмори детективът. — Не се обаждай. Няма значение. Просто чакай — заповяда му той.

Киндерман влезе бавно в килията. Чу, че сестра Спенсър влиза след него. Стъпките ѝ спряха, но той продължи още малко и застана близо до леглото. Сведе поглед към Сънлайт. Веригите и усмирителната риза бяха свалени. Очите му бяха затворени, а в смъртта чертите на лицето му бяха станали по-нежни — по лицето му бе изписано нещо като мир след дългоочаквания край на едно пътуване. Киндерман беше виждал това изражение само веднъж преди. За момент се опита да събере мислите си. После заговори, без да се обръща:

— Питал ли е за мен преди?

Чу гласа на Сиенсър зад себе си:

— Да.

— Само това?

— Не знам какво имате предвид — отговори Спенсър. Тя приближи до него.

Киндерман обърна глава към нея.

— Чухте ли го да казва нещо друго?

Тя бе скръстила ръце.

— Е, не съвсем.

— Не съвсем? Какво точно имате предвид?

Очите ѝ изглеждаха тъмни в мрачната стая.

— Онова заекване — обясни тя. — Странният глас, който използва понякога. Той заеква.

— Каза ли нещо?

— Не съм сигурна. — Сестрата сви рамене. — Не знам. Това стана точно преди да започне да ви призовава. Мисля, че все още беше в безсъзнание. Аз влязох да му премеря пулса. После чух това заекване. Беше нещо — ами, не съм сигурна — но приличаше на татко .

— Татко?

Тя сви рамене.

— Нещо такова. Така мисля.

— И той все още беше в безсъзнание?

— Да. После като че ли дойде на себе си и — о, да, сега си спомням и нещо друго. Изкрещя: С него е свършено.