Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Здравей, Крис! Просто дойдох да ти кажа сбогом.

— Влизай, тъкмо щях да ти се обадя.

— Не, няма да влизам, Крис. Знам, че бързаш.

Тя го хвана за ръката.

— Я стига! И без това щях да пия кафе. Направи ми компания!

— Ами ако смяташ, че…

— Смятам!

Влязоха в кухнята, седнаха на кафе и заговориха за дреболии, а Шарън, Уили и Карл търчаха из къщата.

Крис спомена колко била впечатлена и изненадана да види толкова много държавници и чужденци на погребението на Мерин. После замълчаха. Дайър скръбно се взираше в чашата си. Крис разбра за какво мисли.

— Не, все още не си спомня нищо — каза тя. — Съжалявам.

Йезуитът кимна. Крис погледна чинията си за закуска. Розата още лежеше там. Взе я и замислено завъртя стъблото между пръстите си.

— Той така й не видя каква е наистина — прошепна тя.

После отпусна розата и вдигна очи към Дайър. Той я гледаше втренчено.

— Как мислиш, какво се е случило всъщност? — тихо попита свещеникът. — Нали разбираш, питам те като атеистка. Мислиш ли, че наистина е бил обсебен?

Крис се замисли, опипвайки разсеяно розата.

— Не знам, отче Дайър. Просто не знам. Ако има Бог, сигурно му трябват милион години сън всяка нощ, инак страшно ще се изнерви. Нали разбираш. Той си мълчи и няма кой да ни каже. Но що се отнася до дявола — тя погледна Дайър. — Е, това е друга работа. Мога да повярвам в него. Може би наистина вярвам. Знаеш ли защо? Защото проклетникът непрекъснато прави реклами.

Дайър я изгледа с обич, после тихо каза:

— Но ако цялото зло на света те кара да вярваш, че може да има дявол, то с какво ще обясниш доброто?

Крис го погледна в очите. Думите му я бяха накарали да примижи болезнено. Тя бавно поклати глава.

— Не съм мислила за това. Добре го каза…

Скръбта и потресението от смъртта на Карас още тегнеха в нея като меланхолична мъгла, но сега тя опита да се съсредоточи върху това скромно обещание за надежда, като си спомни какво й бе казал Дайър, докато я изпращаше до колата след погребението на Карас.

— Би ли дошъл у нас за малко? — попита тогава тя.

— О, бих искал, но ще пропусна празненството.

Крис го погледна с недоумение и той обясни:

— Когато един йезуит умира, ние празнуваме. За него това е само началото!

— Ти каза, че е имал проблем с вярата.

Дайър кимна.

Крис поклати глава.

— Не мога да го повярвам — каза тя. — Никога не съм срещала тъй силна вяра.

— Таксито е тук, госпожо — съобщи Карл.

Изтръгната от унеса, Крис подвикна:

— Добре, Карл. Идваме!

Тя стана и Дайър я последва.

— Не, не, остани, отче. Само се качвам да доведа Ригс.

Дайър кимна разсеяно.

— Добре.

Размишляваше за онзи странен вик Не! , после звука от тичащи стъпки и скока през прозореца. Има нещо, помисли си той. Но какво? Спомените на Крис и Шарън бяха неясни. Но сега Дайър пак си припомни тайнствената радост в очите на Карас. Припомни си и още нещо — сияйния блясък на… какво? Не знаеше, но си мислеше, че е нещо като победа. Като триумф. Кой знае защо, тази мисъл го ободри. Стана му по-леко.

Той тръгна към вестибюла и се облегна на отворената врата с ръце в джобовете, наблюдавайки как Карл помогна да натоварят багажа в таксито. Дайър избърса челото си — беше горещо и влажно. Чу как Крис и Ригън слизат надолу ръка за ръка. Приближиха се. Крис го целуна по бузата, после меко се вгледа в очите му.

— Всичко е наред, Крис — каза той. — Усещам го.

Крис кимна.

— Добре. — Тя наведе очи към Ригън. — Мила, това е отец Дайър. Поздрави го.

— Много ми е приятно, отче Дайър.

— И на мен също.

Крис погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, отче.

— Ами… довиждане. Не, чакай! Щях да забравя! — Свещеникът бръкна в джоба на расото си и извади нещо. — Това беше негово.

Крис наведе очи към църковния медальон и верижката върху дланта на Дайър.

— Свети Кристофър — поясни той. — Мислех, че може би ще го искаш.

За няколко дълги безмълвни секунди Крис се вгледа замислено в медальона, сякаш се колебаеше; после бавно протегна ръка, прибра медальона в джоба си и каза на Дайър:

— Благодаря, отче. Да. Да, искам го. Хайде скъпа — обърна се тя към Ригън.

Но докато посягаше да хване ръката на дъщеря си, Крис видя, че детето гледа с присвити очи бялата якичка на йезуита, сякаш си спомняше някаква забравена тревога. После изведнъж протегна ръце към свещеника. Изненадан, младият йезуит се приведе, Ригън сложи ръце на раменете му и го целуна по бузата, сетне отстъпи и озадачено се загледа настрани, сякаш се питаше защо го е направила.