Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Дайър се отдръпна назад, бавно прекръсти Карас и с вълнение изрече словата на опрощението:

— Ego te absolvo… 12 12 Опрощавам ти (лат.).

Огромна сълза се търкулна от окото на Карас, и Дайър усети как пръстите стискат ръката му още по-силно, без да спират, докато довършваше опрощението:

— … In nomine Patris, et Filii, Et Spiritus Sancti. Amen. 13 13 В името на Отца, и Сина, и Светия дух. Амин. (лат.).

Дайър се наведе отново над Карас. Изчака. Прогони буцата в гърлото си. После прошепна в ухото му:

— Ти…

И млъкна. Пръстите около китката му изведнъж се отпуснаха. Той се отдръпна и видя две очи, изпълнени с мир… и още нещо — нещо като радост и сбъднат копнеж. Очите все още се взираха, но вече не към този свят. Тук за тях нямаше нищо.

Бавно и нежно Дайър затвори клепачите му. Чу в далечината вой на линейка. Понечи да каже „сбогом“, но не успя. Само наведе глава и заплака.

Линейката пристигна. Сложиха Карас на носилка и докато го вкарваха вътре, Дайър се качи и седна до лекаря. Пресегна се и хвана ръката на Карас.

— Вече нищо не можете да сторите, отче — изрече съчувствено лекарят. — Не се терзайте излишно. Недейте да идвате.

Без да откъсва очи от това грубовато, окървавено лице, Дайър поклати глава и тихо отвърна:

— Не, ще дойда.

Лекарят погледна към задната врата, където шофьорът чакаше търпеливо, и му кимна. Вратата се затръшна.

От тротоара Шарън замаяно гледаше как линейката бавно изчезва зад ъгъла. Чу наоколо гласове:

— Какво е станало?

— Дявол знае…

Протяжният вой на сирената прониза нощта над реката. После внезапно замлъкна.

Шофьорът бе осъзнал, че времето вече няма значение.

Юнското слънце нахлуваше в спалнята, докато Крис прибираше в куфара последната блуза. Тя затвори капака, бързо пристъпи към вратата и каза на Карл:

— Добре, това беше.

Швейцарецът влезе да вземе куфара, а Крис тръгна по коридора към спалнята на Ригън.

— Ей, Ригс, идваш ли?

Бяха минали шест седмици след смъртта на свещениците. След потресението. След приключеното следствие. И все пак нямаше отговори. Имаше само догадки и нощни пробуждания с горчиви сълзи. Смъртта на Мерин бе причинена от остра сърдечна недостатъчност. Но Карас…

— Пълна загадка — бе казал Киндерман с хремавия си глас. — Не, не е момичето.

Наистина нямаше как да е Ригън — в онзи момент тя лежеше, вързана с ремъците. Значи Карас сам бе изтръгнал капаците, за да скочи през прозореца срещу смъртта. Но защо? Опит да избяга от нещо ужасно? Киндерман веднага отхвърли тази версия. Ако бе искал да избяга, свещеникът можеше преспокойно да мине през вратата. А и Карас не беше страхливец.

Тогава защо бе скочил?

За Киндерман отговорът започна да се очертава след показанията на Дайър за емоционалните проблеми на Карас — чувство на вина за смъртта на майка му, разколебана вяра. А когато добави към това няколкото безсънни нощи, тревогата и вината за предстоящата смърт на Ригън, демоничните атаки от името на майка му и шокът от гибелта на Мерин, Киндерман тъжно стигна до заключението, че потресен от тия непоносими удари, разсъдъкът на йезуита просто не е издържал. Освен това покрай разследването на смъртта на Денингс детективът бе прочел, че понякога самите екзорсисти биват обсебени, и то при обстоятелства като сегашните: силно чувство на вина, стремеж към наказание плюс силата на самовнушението. У Карас имаше всичко това. Дайър отказваше да се съгласи. Докато Ригън се възстановяваше, той отново и отново се връщаше в къщата да разговаря с Крис, да пита Ригън дали вече си спомня какво е станало в спалнята през онази нощ, но винаги получаваше отрицателен отговор и накрая случаят бе приключен.

Крис надникна в спалнята на Ригън. С две големи плюшени играчки в ръцете, детето гледаше недоволно претъпкания куфар върху леглото. Днес следобед щяха да отлетят за Лос Анджелис, а Шарън и икономите оставаха да разчистят къщата. После Карл щеше да потегли с червения ягуар през цялата страна, за да го прибере у дома.

— Докъде стигна с багажа, скъпа? — попита Крис.

Ригън вдигна лице към нея. Все още плаха и слабичка. Все още с тъмни кръгове под очите.

— Няма достатъчно място! — нацупи се тя.

— Е, не можем да вземем всичко, мила. Уили ще донесе останалото. Хайде, че ще изтървем самолета.

— Добре, мамо.

— Браво, миличка!

Крис я остави и бързо слезе по стълбището. Беше на последното стъпало, когато на вратата се позвъни и тя отиде да отвори. На прага стоеше печално отец Дайър.