Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Демонът спря да се киска и го изгледа злобно.

— Ти губеше! — присмя му се Карас. — Жалък неудачник! Винаги си бил неудачник!

Ригън го оплиска с бълвоч. Той не обърна внимание.

— Да, много те бива с децата! — процеди Карас през зъби. — С малки момиченца! Хайде, ела! Дай да видим стиска ли ти да опиташ нещо по-едро! Хайде, опитай! — Огромните му ръце бавно се протегнаха напред в приканващ жест. — Хайде! Хайде, неудачнико! Опитай с мен ! Остави момичето и вземи мен ! Влез в мен !

В следващия миг тялото на Карас рязко отметна глава към тавана, после конвулсивно се сгърчи напред, лицето му трепереше и се кривеше в маска на бяс и неописуема омраза, а мощните ръце на йезуита затрепериха от някаква вътрешна съпротива, но бавно и неумолимо се насочиха към гърлото на пищящата Ригън Макнийл.

Крис и Шарън чуха шума. Бяха в кабинета. Крис седеше до барчето, а Шарън приготвяше коктейли. Изведнъж двете рязко се озърнаха към тавана. В спалнята горе бе настанал хаос: Ригън пищеше от ужас, после гласът на Карас изрева свирепо: Не! Тежки стъпки. Удари в мебелите, в стените. Крис подскочи и неволно разля чашата си, когато горе отекна страхотен трясък и звън на стъкло. След секунда двете с Шарън се втурнаха нагоре по стълбището, нахълтаха в спалнята на Ригън и видяха капаците на прозореца да се търкалят на пода, изтръгнати от пантите. Стъклото беше разбито.

Разтревожени, те се хвърлиха към прозореца, и в този момент Крис видя Мерин на пода до леглото. Тя ахна, замръзна за миг, после коленичи до него.

— О, Боже! — проплака тя. — Шарън! Шар, ела тук! Бързо…

Писъкът на Шарън я прекъсна. Крис погледна към нея с пребледняло лице и я видя да гледа надолу през прозореца, стиснала лицето си с длани.

— Шар, какво има?

— Карас! Отец Карас! — истерично извика Шарън и изхвръкна от стаята.

Крис стана и бързо пристъпи до прозореца. Погледна надолу. Сърцето й спря. Карас лежеше сгърчен и окървавен в подножието на стълбището към улица M, а наоколо вече се струпваха хора.

Крис гледаше с разширени очи и се мъчеше да раздвижи устни. Да проговори. Не успя.

— Мамо?

Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.

— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!

Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.

— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!

Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.

— Повикахте ли линейка? — попита той.

— О, Боже! Не се сетих!

Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.

— Пуснете ме, моля! Направете път!

Докато си пробиваше път през зяпачите, Дайър чу откъслечни, безразлични коментари: „Какво е станало?“

— „Някакъв тип паднал по стълбите.“ „Трябва да е бил пиян. Цял е омазан с повърнато.“ „Да тръгваме, ще закъснеем.“

Най-сетне Дайър стигна до средата на кръга и за един безкраен, сърцераздирателен миг замръзна в незнайното измерение на скръбта, където всяко дихание носи болка. Карас лежеше сгърчен по гръб и около главата му се разливаше кървава локва. Странно блестящите му очи гледаха втренчено към небето, сякаш търпеливо изчакваха да изгреят звездите на някакъв примамлив и тайнствен хоризонт. Но сега очите се завъртяха към Дайър. В тях пламтеше възторг. И може би усещане за победа.

После в очите трепна молба. За нещо много важно и спешно.

— Отдръпнете се! Разотивайте се!

Полицай.

Дайър се отпусна на колене и ласкаво положи ръка върху смазаното, окървавено лице. Беше порязано на толкова много места! От ъгъла на устните се стичаше кръв.

— Деймиън…

Дайър помълча, за да прогони треперенето в гласа си и отново видя в очите на Карас онзи лек, страстен блясък… и топла молба. Приведе се над него.

— Можеш ли да говориш?

Изведнъж Карас вдигна ръка към китката му. Хвана я и леко стисна.

Едва сдържайки сълзите, Дайър се приведе още по-близо, почти докосна с устни ухото на Карас и попита:

— Искаш ли сега да се изповядаш, Деймиън?

Карас отново стисна ръката му.

— Съжаляваш ли за всичките си грехове пред Всевишния Бог?

Ръката бавно се отпусна; после стисна.