Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Карас скръбно наведе глава и кимна.

— Продължавайте. Какво още?

— Какво още? Много неща. Изглежда, че в болестта… е замесен сатанизъм… плюс сила. Да, невероятна сила. И това хипотетично момиче например може лесно да прекърши врата на възрастен мъж. — Детективът наведе глава и кимна. — Да… да, с лекота. И въпросът е… — Детективът помълча и се намръщи замислено, после продължи: — Виждате ли… Момичето не е виновно, отче. То е болно, лудо. И при това малко дете. Съвсем малко! И все пак в болестта си… може да бъде опасно. Може да убие още някого. Кой знае? — Детективът пак се обърна към реката. — Тук е проблемът. Какво да се прави? Искам да кажа, хипотетично. Да забравим? Просто да забравим… и да се надяваме… — Киндерман се поколеба, — че тя ще оздравее? Или… не знам… Просто не знам. Това е ужасно решение. Да, ужасно. Страховито. И не бих искал тъкмо аз да го взема. Отче, кое е правилното в такъв случай? — обърна се той към Карас. — Хипотетично, искам да кажа. Според вас кое е правилното?

За момент в гърдите на Карас се надигна бунтовен прилив на глух, уморен гняв от поредното тежко бреме. Той изчака да се успокои, погледна Киндерман право в очите и тихо каза:

— Аз бих оставил решението в ръцете на по-висш съдник.

— Мисля, че той и сега е тук.

— Да. И аз бих оставил на него.

Няколко секунди погледите им продължаваха да се борят. После Киндерман кимна.

— Да, отче. Да. Знаех си, че ще ми отговорите по този начин. — Той отново се обърна към залеза. — Толкова е красиво. Какво ли ни кара да си мислим, че тия неща имат прелест, а Наклонената кула в Пиза — не? А също гущерите и броненосците. Още една загадка. — Той погледна часовника си. — Е, аз трябва да тръгвам. Закъснея ли още малко, госпожа Киндерман ще ми опява, че вечерята е изстинала. Благодаря, отче. Чувствам се по-добре… много по-добре. О, можете ли да ми направите една услуга? Да предадете вест. Ако случайно срещнете един човек на име Енгстрьом, моля, кажете му… просто кажете: „Елвира е в клиника. Добре е.“ Той ще разбере. Ще го направите ли? Разбира се, ако по някаква невероятна случайност го срещнете.

Леко озадачен, Карас отговори:

— Непременно.

— Слушайте, отче, не може ли някоя вечер да отидем заедно на кино?

Карас наведе очи, кимна и промърмори:

— Скоро.

— И вие сте като нашите равини. Стане ли дума за Месията, все това разправят: „скоро“. Слушайте, направете ми една услуга, ако обичате. Престанете с тия обиколки по стадиона, поне за малко. Просто ходете. Бива ли, отче? Намалете темпото! Можете ли да ми обещаете?

Карас се усмихна измъчено и отговори:

— Обещавам.

Детективът пъхна ръце в джобовете си и примирено се загледа в тротоара.

— Да, знам — въздъхна той. — Скоро. Винаги „скоро“.

Преди да си тръгне, Киндерман вдигна ръка и леко стисна рамото на йезуита.

— Режисьорът Елия Казан ви праща много поздрави.

Карас постоя, гледайки как детективът се отдалечава по улицата. Гледаше го с обич и с изумление пред лабиринтите на сърцето и чудесата на изкуплението. Вдигна очи към розовите облаци над реката, после погледна на запад, където те чезнеха отвъд хоризонта с неясни проблясъци като спомен за обещание. Някога той често виждаше Бог в тези неща, усещаше дъха му в багрите на облаците, и сега внезапно си спомни редове от едно стихотворение, което някога бе харесвал:

Карас притисна юмрука към устните си и усети как скръбта бликва от гърлото му нагоре към ъгълчетата на очите, когато си спомни един псалм, който някога го изпълваше с радост: Господи, любя красотата на Твоя дом.

Карас чакаше. Не смееше да си позволи още един поглед към залеза.

Вместо това погледна към прозореца на Ригън.

Шарън му отвори и каза, че няма промяна. Тя носеше вързоп вмирисани чаршафи. Извини му се:

— Трябва да ги сложа в пералнята.

Карас я погледна. Помисли си за кафе. Но после чу как демонът крещи злобно на Мерин. Тръгна към стълбището, но изведнъж си спомни, че има да отнесе вест на Карл. Къде беше той? Отиде да провери в кухнята. Не го намери. Само Крис. Тя седеше на масата за закуска, притиснала слепоочията си с длани и гледаше… Какво? Карас тихо се приближи. Спря. Фотоалбум. Изрезки. Снимки. Крис не го бе забелязала.