Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Мерин стоеше до леглото и гледаше как Ригън цвили като кон. Като чу Карас да влиза, той се обърна и го изгледа въпросително. Карас мрачно поклати глава. Мерин кимна. По лицето му се изписа печал, после смирение и накрая мрачна решителност. Той коленичи до леглото.

— Отче наш…

Ригън го обля със струя тъмна, воняща жлъчка и изграчи:

— Ще загубиш ! Тя ще умре ! Ще умре !

Карас взе своя екземпляр от „Римски ритуали“. Разгърна го. Вдигна очи и погледна Ригън.

— Спаси рабинята Си — молеше се Мерин.

— Против врага.

Заспивай, Ригън! Заспивай! — крещеше волята на Карас.

Но Ригън не заспа.

Нито на разсъмване.

Нито по пладне.

Нито вечерта.

Нито дори в неделя, когато пулсът й вече достигаше сто и четирийсет удара в минута, и ставаше все по-слаб, а пристъпите не спираха и докато Карас и Мерин продължаваха молитвите, без да мигнат, Карас трескаво се мъчеше да намери лекарство. Той омота Ригън с чаршаф, за да сведе движението до минимум; изпъди всички от стаята, за да провери дали липсата на провокации няма да прекрати пристъпите. Но нищо не помогна. Крясъците на Ригън бяха също тъй изтощителни, както движенията. Кръвното налягане все още се крепеше. Но докога , мъчително се питаше Карас. Господи, не я оставяй да умре! Болезнената молба се повтаряше тъй често в главата му, че стана почти автоматична.

Не я оставяй да умре! Нека заспи! Нека заспи!

Около седем часа вечерта в неделя Карас седеше безмълвно в спалнята до Мерин. Чувстваше се изтощен до предел от презрителните атаки на демона; от липсата си на вяра; от медицинската си некадърност; от мисълта, че е напуснал майка си в търсене на обществено положение. И Ригън! Ригън! Негова беше вината!

Не биваше да й даваш либриум!

Свещениците бяха привършили поредния етап от ритуала и сега си почиваха, слушайки как Ригън пее „Panis Angelicus“ с нежния момчешки глас. Те рядко излизаха от стаята; Карас само веднъж отиде да се изкъпе и преоблече. Но в студа беше по-лесно да остават будни, макар че от тая сутрин миризмата в стаята се бе променила — сега вонеше на прогнила, разложена плът.

Гледайки трескаво Ригън със зачервени, уморени очи, Карас сякаш чу звук. Нещо изскърца. После пак — всеки път, когато примигваше. И той осъзна, че звукът идва от собствените му засъхнали клепачи. Обърна глава към Мерин. През дългите часове старият екзорсист почти не говореше; само от време на време разказваше някоя приятна случка от своето детство. Спомени. Дреболии. Как някога имал паток на име Кланси. Карас дълбоко се тревожеше за него. Заради възрастта му. Заради недоспиването. Заради словесните атаки на демона. Когато Мерин затвори очи и отпусна брадичка върху гърдите си, Карас се озърна към Ригън, после отиде до леглото да провери пулса и кръвното. Докато увиваше черния ръкав на апарата около ръката й, той примигваше, за да прогони мъглата пред очите си.

— Днес е Ден на майката, Дими.

Сърцето му се сви. После бавно, съвсем бавно погледна в очите, които вече не бяха на Ригън. Бяха други, изпълнени с печален укор. Очите на майка му.

— Не бях ли добра към теб? Защо ме остави да умра сам-самичка, Дими? Защо? Защо?

— Деймиън!

Ръката на Мерин се впи в рамото му.

— Дими, моля те!

— Не слушай, Деймиън! Излез! Махни се веднага!

Напразно опитвайки да преглътне буцата в гърлото си, Карас излезе от спалнята и дълго стоя в коридора, безсилен и нерешителен. Кафе? Копнееше за кафе. Но още повече за един душ. Но когато напусна къщата и се върна в стаята си в общежитието, стигаше му само един поглед към леглото, за да забрави за всичко останало. Зарежи душа, човече! Поспи! Поне половин час! Докато посягаше към слушалката, за да помоли дежурния на рецепцията да го събуди след трийсет минути, телефонът иззвъня.

— Да, слушам — каза той дрезгаво.

— Имате посетител, отче Карас. Някой си господин Киндерман.

За момент Карас затаи дъх, после въздъхна примирено.

— Добре, кажете му, че идвам след малко.

Докато затваряше телефона, Карас забеляза на бюрото пакет цигари „Кемъл“. Имаше и бележка от Дайър.

Пред свещника в параклиса е намерен ключ за клуба на „Плейбой“ Твой ли е? Можеш да го потърсиш на рецепцията.

С добродушна усмивка Карас остави бележката, набързо се преоблече с чисти дрехи, излезе от стаята и тръгна към приемната, където Киндерман чакаше до телефонното табло и грижливо преподреждаше цветята в една голяма ваза. Когато се обърна към Карас, той държеше в ръка розова камелия.