Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

В три следобед най-сетне напипах вярната следа. Открих отверстие, което не бе обозначено в схемите ми, и след като минах през него, запълзях по един спираловиден коридор, приближавайки се до покритите с трупоядни растения тленни останки на Дуайт. С всяка следваща стъпка този проход все повече и повече ми напомняше за маршрута, по който за първи път бях достигнал центъра на зданието. Когато се натъквах на странични разклонения или кръстовидни връзки, се стараех да се придържам към курса, повтарящ този от първоначалното ми навлизане в лабиринта. Междувременно, колкото повече се доближавах до скелета, оживлението сред обградилите ме човекогущери нарастваше и насъбралата се публика забележимо се активизира. Накъдето и да се насочех, срещах бурна жестикулация и безмълвен сардоничен кикот. Изглежда, враговете ми намираха отбелязания от мен напредък за забавен, смятайки ме за съвършено безпомощен и разчитайки лесно да вземат връх над мен, когато се стигне до директен сблъсък. Оставих ги да се забавляват колкото си искат; понеже ясно съзнавах физическата си немощ, се осланях на огнеметния пистолет и богатия ми запас от амуниции. Бях сигурен, че оръжието ми ще ми помогне да си пробия път през цяла фаланга злорадстващи изчадия.

Надеждата ми се засилваше с всяка следваща минута, но аз не бързах да се изправям на крака. Предпочитах да пълзя на ръце и колене и да пестя силите си за решаващата схватка с влечугоподобните създания. Напредвах бавно и рискът да се отклоня от правилния път, навлизайки в задънена улица, не беше малък, ала малко по малко виждах как разстоянието, делящо ме от целта, непрекъснато намалява. Близостта на бленуваното избавление ме изпълни с нови сили и аз временно забравих за болката, умората, жаждата и недостига на кислород. Сега всички човекогущери се бяха скупчили пред входа на лабиринта и възбудено размахваха горните си крайници, без да спират да се кискат с гръдните си пипалца. Казах си, че съвсем скоро ми предстои да се изправя срещу тази орда… и навярно с подкрепленията, които ще ѝ се притекат на помощ от гората.

Вече съм само на няколко метра от тленните останки на Дуайт. Възнамерявам да поспра за малко, за да довърша записките си, преди да изляза навън и да вляза в бой с тези отвратителни същества. Не се съмнявам, че като мобилизирам последните остатъци от силите си, ще мога да ги обърна в бягство или да ги избия до крак, защото обсегът на огнеметния ми пистолет е почти неограничен. После ще си устроя лагер някъде сред сухия мъх на платото, където ще пренощувам, а на сутринта ме чака изнурителният преход обратно през джунглата до Тера Нова. Изгарям от нетърпение отново да зърна живи хора и нормални, построени от човешка ръка здания. От мястото си виждам как оглозганият череп на мъртвеца сякаш ми се хили зловещо.

Ужас и отчаяние. Отново неуспех! След като приключих с бележките си, отново запълзях към скелета и тъкмо се бях доближил на броени метри от него, когато изведнъж главата ми се удари в поредната невидима преграда. За пореден път се бях заблудил. Навярно това беше същото място, където се бях озовал преди три дни по време на безплодния ми опит да се измъкна от лабиринта. Навярно съм изпаднал в умопомрачение, защото нямам никакъв спомен дали съм закрещял от гняв и отчаяние; по всяка вероятност съм бил твърде изтощен, за да издам какъвто и да е звук. Просто се проснах в калта и останах да лежа там, неподвижен като статуя, докато зеленикавите изчадия отвън жестикулираха, подскачаха и се кикотеха с шаващите си пипала.

След известно време умът ми се проясни и аз дойдох на себе си. Умората, жаждата и недостигът на кислород увиснаха като оловно бреме над мен. С цената на огромни усилия вдигнах ръка и поставих ново хлоратово кубче в електролизатора на маската си, без да мисля нито за пестенето на запасите си, нито за предстоящия ми преход до Тера Нова. Свежият приток на кислород ми подейства ободряващо и аз се огледах наоколо с изострени сетива и повишено внимание.

Стори ми се, че този път се намирам малко по-далеч от тленните останки на злочестия Дуайт, отколкото бях при най-първия ми опит да се измъкна от тук. Ами ако бях попаднал в друг, разположен в непосредствена близост и успореден на първоначалния коридор? Надеждата ми беше съвсем слаба, но въпреки това се надигнах, запълзях покрай стената и се озовах в същата задънена улица, в каквато се бях оказал и преди три дни.