Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Това вече беше краят. Тези три денонощия на непрестанни усилия бяха изцедили всичките ми сили, без да доведат до никакъв резултат. Скоро щях да обезумея от жажда, а дори да успеех да се изтръгна от хватката на лабиринта и да се преборя с ордата човекогущери, дебнещи ме отвън, хлоратовите кубчета нямаше да ми стигнат за обратния път. Защо обаче уродливите създания се събираха пред изхода на зданието, сякаш ме чакаха? Навярно това бе част от сардоничното им издевателство над мен — да ме накарат да си мисля, че съм на косъм от избавлението, за да се втурна обнадеждено напред и отново да се озова в задънена улица.

Няма да издържа дълго, но и няма да ускорявам събитията, както бе направил Дуайт. Точно в този миг зловещо ухиленият му череп се обърна към мен, побутнат от пипаловидните израстъци на едно от растенията некрофаги, хранещи се с последните останки от някогашната човешка личност. Призрачният поглед на празните очни кухини ме плаши много повече, отколкото очите на десетки човекогущери. Той придава някакъв страховит смисъл на тази мъртвешка, озъбена усмивка.

Ще остана да лежа сред слузестата кал, пазейки последните си сили. Тези записки съвсем скоро ще бъдат завършени. Надявам се хората, които ще дойдат след мен, да ги открият и да не повторят моите грешки. Щом приключа с бележките, ще си отдъхна за малко и ще изчакам да се стъмни достатъчно, за да не могат туземците да видят какво съм намислил. Тогава ще се опитам да хвърля свитъка над стената и междинния коридор, така че да попадне някъде сред открития простор на равнината. Ще трябва да го запратя възможно най-вляво, за да не се озове при влечугоподобните изчадия, завардили изхода. Навярно всичко ще се окаже напразно и свитъкът ще се изгуби, потъвайки в тинестата почва… ала не е изключено и да падне върху някоя от многобройните туфи трева, където някой ден ще бъде намерен от хората.

Длъжен съм да отбележа, че целта ми — естествено, ако тези записки оцелеят и бъдат прочетени от моите събратя — не е само да предупредя другите хора за незримия капан, в който попаднах. Искам да се обърна към представителите на моята раса с предложението да оставим тези изумителни кристали там, където им е мястото. Те принадлежат на Венера и на никой друг. Родната ни планета не се нуждае от този източник на енергия и си мисля, че в стремежа си да придобием кристалите, ние нарушаваме някакъв тайнствен и неведом закон, заложен дълбоко в самата природа на Космоса. Кой знае що за тъмни, могъщи и всепроникващи сили карат човекогущерите да пазят тъй ревностно своите съкровища? Дуайт и аз вече заплатихме с живота си, мнозина загинаха преди нас, тепърва ще умират и други. Ами ако всички тези смърти са само прелюдия към страшен и невъобразим кошмар с неподозирани измерения? Затова молбата ми е простичка — да оставим на мира Венера и да не ламтим за онова, което принадлежи на тази планета.

Усещам приближаването на смъртта и се боя, че спускането на мрака ще направи невъзможна задачата ми да запратя свитъка над стената. Ако не успея, свитъкът ще попадне в лапите на полухората полугущери, които навярно ще се досетят за предназначението му. Разбира се, те няма да оставят хората да разгадаят тайните на невидимия лабиринт — откъде да знаят, че това писмо може да има положителен ефект върху съдбата им? Едва в преддверието на смъртта започнах да осъзнавам, че съм бил несправедлив към тези създания. В мащабите на Космоса и Вселената никой няма право да съди чий вид е по-висш от другите и коя цивилизация — тяхната или нашата — съответства повече на вселенските норми за разум и еволюция.

Преди малко извадих кристала от джоба на защитния си костюм, за да го разгледам в последните минути, които ми остават. Той сияе с някаква заплашителна и враждебна светлина под алените лъчи на гаснещия ден. Щом го забелязаха, туземците видимо се развълнуваха и характерът на жестовете им коренно се промени. Не мога да проумея защо продължават да се тълпят пред входа на невидимото здание, вместо да се преместят към най-близката до мен точка пред външната стена…

Чувствам как крайниците ми бавно се вкочаняват и изтръпват. Все по-трудно ми е да пиша. Вие ми се свят, но умът ми е още бистър. Дали ще мога да запратя свитъка над стената? Здрачът се сгъстява и скоро съвсем ще се смрачи, ала кристалът сияе тъй ярко, както преди.

Тъмнина. Вече съм съвсем изнемощял. Туземците продължават да се кикотят и да подскачат пред входа на лабиринта, запалили зловещите си факли…