Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Този нервен срив обаче проясни съзнанието ми и ме накара да дойда на себе си. Бавно се надигнах от влажната земя, огледах се и установих, че отново мога да виждам и възприемам случващото се. Стълпилите се наоколо уродливи зрители поклащаха гръдните си пипалца в някакъв особен, накъсан ритъм. Навярно това беше техният еквивалент на човешки смях и аз размахах юмрука си към наобиколилото ме множество, изпълнен с безсилна ярост. Този жест засили още повече веселието им и няколко от влечугоподобните създания даже се опитаха да го имитират с непохватните си горни крайници. Засрамен от глупавата си спонтанна реакция, аз се опитах да събера мислите си и да оценя трезво ситуацията.

В крайна сметка положението ми не беше толкова лошо като това на Дуайт. За разлика от него поне бях открил истинското предназначение на лабиринта и се бях отърсил от всички заблуди, а както се казва, който е предупреден, е въоръжен. Освен това знаех със стопроцентова сигурност, че изходът е напълно достижим, и никога не бих повторил продиктуваната му от отчаянието постъпка. И не на последно място — мъртвото му тяло (или скелет, като гледах с каква бързина и настървеност трупоядите гризат плътта му) ми служеше за постоянен ориентир с местоположението си в близост до отверстието във външната стена, така че търпението и упоритостта ми, рано или късно, щяха да бъдат възнаградени.

От друга страна, моята ситуация бе допълнително усложнена от обградилите зданието човекогущери. И след като веднъж завинаги се бях убедил, че невидимият материал, послужил за изграждането на тези непробиваеми стени, превъзхожда всички достижения на земната наука и техника, за нищо на света не биваше да подценявам способностите на своите противници. Дори огнеметният пистолет не ми даваше пълна гаранция за успех, ето защо трябваше да се въоръжа със смелост, бързина и решителност, ако исках да се измъкна жив от оковите на невидимия затвор и обкръжилите ме врагове.

Ала преди да помисля за предстоящата схватка, първо трябваше да се измъкна на открито (освен ако, разбира се, не откриех начин да примамя проклетите туземци във вътрешността на лабиринта). Докато проверявах пистолета си и сериозния запас от амуниции, с които разполагах, внезапно си зададох въпроса: „А какъв ли би бил ефектът на изстрела върху невидимите стени?“. Защо от самото начало не се бях възползвал от тази възможност за спасение? Не знаех нищо за химическия състав на прозрачните прегради — нищо чудно огненият лъч да ги разсече като остър нож, разрязващ буца сирене. Като избрах за експеримента си стената, която ме отделяше от гниещия труп, аз произведох няколко изстрела почти от упор. После се приближих до въпросната преграда и проверих с върха на ножа си за евентуални изменения в невидимата ѝ повърхност. Никакъв ефект. Бях видял как концентрираният огнен лъч се разсейва настрани веднага след съприкосновението си с прозрачната стена, изпепелявайки и тази моя надежда. Единствено продължителното и настойчиво търсене на пътя към изхода щеше да ме отведе до избавлението.

И тъй, като приех още една хранителна таблетка и поставих ново кубче калиев хлорат в електролизатора на маската си, аз се върнах в централната камера, за да възобновя диренето. Постоянно сверявах маршрута си със записките и схемите си и нанасях нови бележки в допълнение към старите. Така проверявах коридор след коридор, всеки от които неизменно ме запращаше в задънена улица. Междувременно дневната светлина започна да помръква и над платото се спусна вечерният здрач. Периодично поглеждах към наобиколилата ме публика, забелязвайки настъпващите в редиците ѝ промени. Уродливите туземци се отделяха от множеството на неголеми групички и се отдалечаваха към дърветата, откъдето се появяваха други и заемаха местата им. Колкото повече изучавах тази тяхна тактика, тя толкова по-малко ми харесваше, защото говореше красноречиво за намеренията им. Те можеха да се приближат към мен и да ме нападнат във всеки един момент, но за сметка на това предпочитаха да наблюдават отдалеч обречената ми борба с плетеницата от невидими коридори. Имах чувството, че изпитват удоволствие от спектакъла, и потръпвах само при мисълта какво ме чака, ако попадна в ръцете им.

С възцаряването на мрака прекратих търсенето и приседнах в калта, за да си почина малко. В настоящия момент пиша на светлината от фенерчето си. Скоро ще се опитам да поспя. Възлагам всичките си последни надежди на утрешния ден — запасите ми от вода са на привършване, а лаколните таблетки не могат да заместят напълно водата. Понеже знаех, че водата в блатистите местности на планетата става годна за пиене само след дестилация, не бих рискувал да пия от влагата, с която е просмукана жвакащата кал под краката ми. Именно поради тази причина сме принудени да прокарваме такива дълги и тънки водопроводни тръби към жълтоземните райони или да разчитаме на дъждовната вода, когато проклетите човекогущери извадят от строя някой от водопроводите ни. Запасите ми от хлоратови кубчета също не са големи и ще се наложи да огранича и подаването на кислород. Опитът ми да прокопая тунел под стената и неотдавнашният ми панически бяг из лабиринта ми струваха огромно количество енергия. Утре възнамерявам да огранича физическата си активност до минимум, за да запазя силите си за срещата с диваците. Трябва да пестя кислорода си за обратния път до Тера Нова. Вражеският обръч около мен все още си стои. Виждам мъждукащите светлинки на слабо тлеещите им факли. Тези призрачни пламъчета ме изпълват с необясним страх и едва ли ще мога да заспя.