Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Извадих огнеметния си пистолет от кобура и се приготвих за схватка. Враговете имаха числено превъзходство, но аз пък имах преимущество във въоръжението ми. Ако туземците познаваха разположението на коридорите в зданието, щяха да се опитат да се докопат до мен и по този начин да ми подскажат пътя към спасението. С други думи, щяха да направят онова, което очаквах от трупоядните обитатели на джунглите. Откъде бях толкова сигурен, че ще ме нападнат ли? Даже без да виждат скъпоценния кристал, скътан в джоба на защитния ми костюм, несъмнено вече бяха доловили присъствието му благодарение на изключителната си сетивност, за която вече писах по-горе.

Ала за голямо мое изумление атака не последва. Наместо това човекогущерите се разпръснаха във верига и образуваха широк пръстен около мен, съвпадащ с външната граница на невидимия лабиринт. Те ме заоглеждаха с интерес в пълна тишина, като от време на време жестикулираха с пипалцата си, кимаха с глави или движеха горните си крайници. Не мина много време и от гората излезе нова група, която се присъедини към тълпата от любопитни зрители. Тези, които се намираха по-близо до трупа, поглеждаха периодично към него, но не правеха никакви опити да се приближат до него. Мъртвецът изглеждаше кошмарно, ала, изглежда, това не правеше никакво впечатление на люспестите твари. Само от време на време прогонваха с рязко движение на пипащата или горните си крайници някоя особено нахална муха фарнот или пък смачкваха с широките си стъпала смукала гърчещия се сикифлиг, акман или хищен израстък на растенията некрофаги.

Накъдето и да се обърнех, виждах уродливите им муцуни и всеки момент очаквах началото на нападението. Не можех да се концентрирам нито върху схемата, която продължавах да държа в ръката си, нито върху подновяването на опитите ми за спасение. Наместо това стоях с долепен до прозрачната стена гръб и постепенно започнах да излизам от ступора, породен от шокиращата промяна в ситуацията, отдавайки се на мрачни размишления за истинската същност на случилото се през последните часове. Стотици озадачаващи ме факти, детайли и събития, които до този момент бях смятал за лишени от смисъл рожби на нелепата случайност, изведнъж придобиха нов, страховит ореол и се подредиха в неумолима върволица от потресаващи догадки и предположения.

Вече знаех какво чакаха скупчените наоколо противни същества. Бях разгадал и тайната на този неведом архитектурен комплекс. Необикновено едрият кристал, заради който бях дошъл тук… Трупът на човека, открил скъпоценния екземпляр дълго преди появата ми… Всичко това получи зловещо и недвусмислено обяснение.

Неспособността ми да намеря изход от тази чудовищна плетеница от незрими проходи и камери изобщо не бе следствие от струпване на множество обикновени случайности. Нищо подобно. От самото начало тази конструкция бе проектирана като неимоверно сложен лабиринт, изграден съвсем съзнателно от проклетите туземци, към чието строително майсторство и интелект за моя зла участ се бях отнасял с презрително високомерие. А можех да проявя по-голяма предпазливост и да заподозра стаеното в това съоръжение коварство, стига да знаех повече за необикновените им архитектурни таланти! Целта им бе пределно ясна и конкретна. Това беше капан — капан, предназначен за човешки същества, в който сияйният кристален сфероид не беше нищо повече от примамка. По този начин проклетите човекогущери, водещи непримирима война с търсачите на кристали, бяха преминали към нова стратегия, използвайки собствената ни алчност срещу нас.

Дуайт — ако това изобщо беше неговият разлагащ се труп — беше първата жертва. Явно бе попаднал тук отдавна и тъй като не бе успял да намери пътя към изхода, навярно бе изгубил разсъдъка си от отчаяние заради безизходицата и неумолимо намаляващите запаси от вода и хлоратови кубчета. По всяка вероятност и маската не беше излетяла случайно от лицето му; според мен клетникът съвсем съзнателно бе сложил край на живота си. Беше предпочел една решителна крачка пред бавното очакване на смъртта, ето защо бе махнал кислородната си маска, оставяйки смъртоносната венерианска атмосфера да сложи последната точка в тази трагедия. Каква жестока ирония на съдбата — тялото му лежеше в непосредствена близост до изхода, който Дуайт така и не бе успял да открие. Ако беше продължил да търси още само минута-две, щеше да се спаси.

А сега аз бях попаднал в грижливо подготвения капан. Бях впримчен в безжалостната хватка на този невидим пръстен за радост на проклетите рептилоподобни изчадия, които ме бяха обградили и ликуваха при вида на моята безпомощност. Тази мисъл беше толкова непоносима и влудяваща, че за кратко изпаднах в умопомрачение заради обзелото ме отчаяние. Как иначе да си обясня внезапния импулс да се впусна в бяг по невидимите коридори, без да знам накъде ще ме отведат? В продължение на няколко минути се държах като безумец, овладян от неистова паника — тичах, блъсках се в стените, падах и отново се изправях… В края на краищата се строполих тежко в калта и си останах там; от човешко същество бях деградирал до една задъхана, окървавена и лишена от разум купчина плът.