Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Намерих коридора, по който бях дошъл до центъра на загадъчното съоръжение, и се насочих към изхода. Щях да оставя по-нататъшното проучване на този изумителен феномен за някой следващ път. Стараех се колкото се може по-точно да повторя маршрута си по спираловидния коридор, осланяйки се на паметта си и ориентирайки се по островчетата трева, разпръснати тук-там сред калната земя. Не след дълго се озовах близо до мъртвеца, над чийто шлем вече кръжаха първите мухи фарноти — недвусмислен знак за започналия процес на разложение. Инстинктивно вдигнах ръка, за да прогоня две-три от противните насекоми, бръмчащи пред лицето ми, и в този миг се случи нещо, което ме порази като удар от гръм. Невидимата стена, в която се удари дланта ми, убедително ми показа, че въпреки старанието си по някакъв начин се бях отклонил от правилния път. Колкото и да не ми се искаше да го приема, очевидно се движех по проход, паралелен на онзи, в чийто край се намираше трупът. Навярно по някое време бях свърнал не където трябва или погрешно бях поел по едно от многобройните разклонения на този заплетен лабиринт.

С надеждата да открия евентуален изход по-нататък по коридора, продължих да вървя направо, ала се сблъсках с непроницаема преграда. Явно се намирах в задънена улица. Оставаше ми само едно — да се върна до централната камера и да започна всичко отначало. Не можех да определя къде съм сбъркал. Сведох поглед към земята в търсене на следи от стъпките ми, ала за пореден път се уверих, че слузестата влажна кал запазва отпечатъците за не повече от няколко секунди. Сравнително бързо се добрах до средата на радиалната структура и внимателно планирах предстоящия ми маршрут. Този път възнамерявах да свия наляво при едно от разклоненията, но при кое точно — това щях да определя на място.

Запристъпвах пипнешком напред и с всяка следваща крачка все повече се убеждавах, че съм избрал правилния път към изхода на лабиринта. В точния момент свърнах наляво и разпознах прохода, по който не толкова отдавна бях достигнал центъра на зданието. Ала само след броени минути, за свое разочарование, открих, че траекторията ми ме отвежда далеч встрани от мъртвото тяло. Съдейки по всичко, този коридор нямаше да ме отведе до точката, откъдето бях проникнал в невидимото съоръжение. Изглежда, системата от вътрешни помещения на този древен архитектурен комплекс беше доста по-сложна, отколкото бях предположил в началото.

Сега имах два варианта пред себе си — или да се върна обратно към центъра и отново да поема по спираловидните коридори, или да се опитам да намеря пътя навън, следвайки един от страничните проходи, обрамчващи, както ми се струваше, външния периметър на огромния пръстен. След кратък размисъл обаче категорично отхвърлих втората възможност; колкото и изкусителна да беше, ако не откриех някакъв начин да обозначавам маршрута си, рискувах да се заблудя окончателно в незримия лабиринт. За съжаление, поне на този етап не разполагах с нищо, способно да остави трайна следа върху гладката повърхност на високите стени или меката тинеста почва. Ножът ми не бе в състояние да издълбае дори най-незабележима бразда, топките от кал мигом се плъзваха надолу и се сливаха с влажната земя, металическата тъкан на свитъка ми за записки беше толкова здрава, че нямаше как да бъде разкъсана на отделни фрагменти, а всеки опит да откъсна дори най-миниатюрна частица от защитния си костюм щеше да доведе до сериозен риск за живота ми заради характера на венерианската атмосфера.

Разочарован от безсилието си, се обърнах кръгом и поех обратно към центъра, воден от интуицията си. Да се върна дотам, се оказа значително по-лесно, отколкото да намеря единствения верен път, извеждащ към бленувания изход. Този път започнах да си отбелязвам в списъка за записки всяка предприета от мен промяна в курса и не след дълго вече имах пред себе си схема с указания за всички разклоняващи се наляво и надясно странични коридори. Това обаче се оказа доста досадна и уморителна работа, поради което напредвах съвсем бавно; не биваше да подминавам и вероятността от грешки, съпътстваща едновременното водене на бележки и опипването на стените с длани, обаче търпеливо следвах избрания маршрут, предполагайки, че рано или късно, ще бъда възнаграден за положените усилия.

Започваше да се здрачава, но аз все още се надявах, че ще се измъкна от невидимия лабиринт преди спускането на мрака. Внимателното проучване на току-що нарисуваната схема ми помогна да открия точката, в която бях допуснал първоначалната си грешка, ето защо уверено закрачих по плетеницата от проходи. Сега се отклоних още по-наляво в сравнение с досегашните ми опити, като педантично отбелязвах в свитъка си всеки завой, в случай че отново изгубех пътя. Сгъстяващият се сумрак правеше все по-трудно различаването на мъртвеца, над когото цяло ято отвратителни мухи фарноти висяха като тежък облак, привлечени от миризмата на гниеща плът. Не след дълго от цялата околност щяха да заприиждат пълзящите из калта сификлиги, за да довършат започнатото от мухите. Приближавайки се към трупа с нарастваща погнуса, тъкмо правех следващата си крачка, когато пред мен ненадейно се изпречи поредната невидима стена. Сблъсъкът с нея направи на пух и прах убедеността ми в „непогрешимите“ ми разчети и ясно ми показа сериозността на положението, в което бях попаднал.