Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Навярно отстрани съм изглеждал като слепец, който се лута пипнешком сред абсолютно равна местност под мъждивата светлина на клонящото към залез-слънце. Скоро проходът, по който се движех, направи рязък завой и започна да се вие като спирала към централната част на съоръжението. От време на време напипвах под дланите си странични пътечки, пресичащи основния коридор, който на свой ред се разделяше ту на две, ту на три, ту на четири разклонения. В тези случаи винаги избирах този маршрут, който ми изглеждаше като продължение на спираловидния проход. Можех да проуча всички тези допълнителни пътечки по-нататък; сега повече от всичко друго копнеех да се добера до самия център. Невъзможно е да се предадат с думи невероятното вълнение и страхопочитание, които изпитвах, докато бродех сред незримите стени на тази изумителна конструкция, издигната в незапомнени времена от древна цивилизация, изчезнала дълго преди на тази планета изобщо да е стъпил човешки крак.

Внезапно стените на коридора се разшириха и аз разбрах, че се намирам в някакво обширно помещение, което — както не след дълго открих — имаше форма на кръг с диаметър около три метра. Като съпоставих местоположението на мъртвеца с по-отдалечените горски ориентири, стигнах до извода, че тази камера вероятно се намира, ако не в самия център на този лабиринт, то поне в непосредствена близост до него. От нея водеха началото си още пет отделни коридора, ако не се броеше шестият, по който бях дошъл тук и чийто вход запаметих, прокарвайки мисловна права линия от него през мъртвото тяло до високото дърво на хоризонта, изпъкващо над другите и откроявайки се от тях с особената форма на короната си.

В това овално помещение нямаше нищо, което да го отличава от другите. И тук подът бе покрит с вездесъщата слузеста кал, която се разстилаше навред из тази част на Венера, подобно на необятен океан от застинала тиня. Повторих експеримента си с хвърлянето на кални топки и се убедих, че високите стени просто свършват на шестметрова височина над земята, лишени от каквато и да било хоризонтална или сводеста конструкция в горната им част. Следователно покривът на невидимия храм — ако изобщо някога бе съществувал (и ако съоръжението можеше да се нарече храм, естествено) — се беше срутил в толкова древни епохи, че отломките бяха успели да потънат дълбоко в почвата, защото нито веднъж не долових под стъпките ми дори най-малката частица от тях. В същото време нямаше как да не се замисля над нещо озадачаващо — от една страна, съоръжението беше изключително древно, а от друга, никъде не бях напипал нито грапавина, нито пукнатина, нито какъвто и да било друг признак на стареене на изложения на милостта на стихиите неведом строителен материал.

В съзнанието ми един след друг, подобно на разпенени вълни в бурно море, се надигнаха въпрос подир въпрос. Какво представляваше това място? За какво бе служило в миналото? От какъв материал — и как — е било построено? Защо никъде не можех да открия как са свързани отделните блокове или строителни компоненти и навсякъде се натъквах на съвършено равна, гладка като огледало повърхност? И защо нито входът на този лабиринт, нито отверстията, разделящи стените на вътрешните камери и коридори, не носеха никакви следи от някогашното присъствие на врати, люкове или шлюзове? Не разполагах с отговор на нито един от тези въпроси. Единственото, което знаех, беше, че се намирам в овално едноетажно здание с кръгла форма, около стотина метра в диаметър, изградено от твърда, гладка и идеално прозрачна субстанция, която нито отразяваше, нито пречупваше светлината, и че вътрешната част на тази конструкция е прорязана от множество коридори, водещи към разположената в централната ѝ част неголяма овална камера.

Междувременно слънцето се снишаваше все по-ниско над западния хоризонт и златисточервеният диск вече бе наполовина потопен в надвисналия над гората огромен облак, обагряйки го в оранжеви и пурпурни нюанси. Ако исках да си намеря сухо местенце за нощуване преди падането на здрача, трябваше да побързам. Възнамерявах да лагерувам на билото на покрития с мъх хълм, откъдето за първи път бях забелязал сияйния кристал. Разбира се, не изключвах вероятността от нападение от страна на човекогущерите, ала се уповавах на късмета си. Няколкократно бях предлагал на ръководството на компанията да се изпращат по двама души минимум на експедиция в името на повишената безопасност, обаче ми отговориха, че процентът на нощните нападения е пренебрежимо малък, за да предприемат подобна промяна. Люспестите твари имали затруднения с ориентацията в тъмното и дори причудливите им факли не им помагали особено.