Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Без никакво колебание пристъпих вътре и направих две крачки към проснатото тяло, което лежеше под прав ъгъл спрямо странното подобие на коридор, по което сега вървях. С изумление открих, че обширното пространство от вътрешната страна на невидимата преграда на свой ред е разделено на множество неголеми помещения. Огледах внимателно трупа, но не забелязах никакви следи от рани. Впрочем това не бе особено изненадващо — все пак присъствието на кристала в ръката му отхвърляше съпричастността на гущероподобните твари към смъртта му. Докато се озъртах наоколо в търсене на някакви улики, които да ми дадат повече информация за гибелта му, погледът ми се спря на кислородната маска, захвърлена в калта до краката на покойника. Може би това бе разковничето. Без подобно приспособление никой от земните обитатели не може да диша въздуха на Венера в продължение на повече от трийсет секунди, а Дуайт — ако това бе Дуайт, естествено — по някакъв начин бе допуснал да се раздели със своята маска.

Може би просто бе проявил небрежност при затягането на ремъка ѝ, в резултат на което той се бе разхлабил под тежестта на шланга? Подобна нелепа трагедия не би се случила, ако бе използвал противогаза на Дюбоа с порест резервоар вместо шланг. Изглежда, трийсетте секунди не са му били достатъчни, за да реагира адекватно и бързо да вдигне от земята падналата маска, намествайки я обратно на лицето си. Или пък този кратък период от време е бил допълнително съкратен от внезапно повишилата се концентрация на цианид в атмосферата (опасно, но съвсем обичайно за Венера явление). Не бе изключено и точно в този момент клетникът да се е любувал на безценната си находка; нищо чудно малко преди това да я бе извадил от херметичния си джоб, който сега зееше отворен.

Пресегнах се и без никакво усилие издърпах кристала от свитите му в мъртвешка хватка пръсти. Внушителният, по-голям от човешки юмрук сфероид излъчваше аленеещо, трепкащо, сякаш живо сияние под лъчите на залязващото слънце. За първи път докосвайки повърхността му, изведнъж бях обзет от лошо предчувствие — незнайно защо си въобразих, че заедно с кристала ще наследя и печалната участ на предишния му притежател. Обаче този пристъп на малодушие скоро отмина, аз пуснах находката в джоба на защитния си костюм и грижливо го затворих. Подобно на всички хора, и аз си имам недостатъци и слабости, но суеверието не е сред тях.

Покрих лицето на мъртвия с шлема му, изправих се и се насочих по невидимия коридор към изхода във външната стена. В мен отново се пробуди любопитството ми към това необикновено съоръжение, издигнато насред това пустеещо плато от незнайно кого с неизвестна цел. От само себе си се разбираше, че то не беше дело на човешки ръце. Първите космически кораби от Земята кацнаха на Венера преди седемдесет и две години и от тогава до днес единствените постоянно живеещи тук хора са обитателите на Тера Нова. Освен това земните науки все още не бяха успели да създадат такъв идеално прозрачен, неотразяващ и непречупващ светлината твърд материал. И понеже бе изключено земляните да са осъществили експедиция до Венера в доисторическите епохи, оставаше само едно — имах пред себе си явление с изцяло местен произход.

Ами ако някоя забравена, високоразвита раса на интелигентни същества бе господствала на планетата, преди на мястото ѝ да дойдат примитивните полухора-полугущери? Разбира се, люспестите туземци владееха редица свързани с градежа и строителството умения, ала само мисълта за това, че биха могли да създадат нещо подобно, ме караше да се усмихна. Не, тук определено си личеше почеркът на друга, изключително еволюирала цивилизация. Не бе изключено в момента да съзерцавам последното оцеляло свидетелство за някогашния ѝ разцвет, макар че — кой знае? — бъдещите експедиции навярно щяха да открият още доказателства за отминалото ѝ господство. Що се отнася до целта на подобна конструкция, тук можеше да се гадае до безкрай. Но колкото повече разсъждавах над този въпрос, толкова повече започвах да си мисля, че използването на такъв особен, лишен от практичност материал най-вероятно говореше за религиозно или култово предназначение.

Понеже съзнавах неспособността си да разбудя тези загадки, предпочетох да премина към изследване на вътрешните помещения на съоръжението. Бях сигурен, че целият този на пръв поглед пустеещ участък от равнината всъщност е осеян с цяла мрежа от коридори и помещения, проучването на които би могло да даде отговор на много въпроси. Опипвайки стената с ръце, аз заобиколих мъртвеца и се насочих по един проход към централната част на невидимата конструкция, откъдето според мен бе излязъл Дуайт, преди да срещне смъртта. А на връщане щях да обследвам коридора, по който бях проникнал в невидимия пръстен.