Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

В продължение на пет минути стоях там, застинал на едно място и изпълнен с мрачни предчувствия. После внезапен пристъп на необясним страх едва не ме тласна в паническо бягство. Каква всъщност бе причината за смъртта му? Ако уродливите човекогущери го бяха убили, защо кристалът беше все още у него? Детекторите на Андерсън бяха открили лъчение в този квадрант дълго преди този човек да се раздели с живота си. Имаше ли участта му някаква връзка със загадъчното невидимо съоръжение? Изведнъж непреодолимата преграда ми се стори някак зловеща и аз се отдръпнах от нея с неволен трепет. Каквато и да бе истината, трябваше час по-скоро да намеря разрешение на загадката.

Мислите ми внезапно се върнаха към непосредствено засягащия ме проблем и аз неочаквано открих способ да измеря височината на стената или поне да узная дали се простира безкрайно нагоре. Загребах шепа кал, изстисках водата от нея, слепих я в що-годе плътна топка и я запратих във въздуха, опитвайки се да я прехвърля над прозрачната бариера. На четири метра височина топката ми от кал се удари в незримата повърхност и стремително се плъзна надолу, без да остави никакви забележими следи. Втората топка, която хвърлих под значително по-остър ъгъл от преди, се удари в стената на около пет метра и половина над земята и изчезна също тъй бързо като предшественичката си.

При третото загребване на кал дълго и упорито притисках буцата в ръцете си, стараейки се да я направя възможно най-плътна и тежка. После мобилизирах всичките си сили и я запратих нагоре под такъв ъгъл, че се усъмних дали изобщо ще долети до преградата. Обаче не само долетя, но и я прехвърли, след което тупна върху влажната пръст от другата ѝ страна. Най-накрая получих представа за вертикалните граници на обекта — последното ми хвърляне бе достигнало височина от шест метра и трийсет-четирийсет сантиметра.

Замислих се за вариантите, които имах. И дума не можеше да става да се опитвам да се изкатеря по вертикална шестметрова стена, плоска и гладка като полирано до съвършенство стъкло. Следователно ми оставаше да вървя покрай преградата с надеждата да я заобиколя или да открия в нея някакъв проход или друг отвор, през който да премина. Все още не знаех дали е с форма на окръжност или друга затворена фигура, или пък представлява нещо като дъга или полукръг. В съответствие с този план продължих да се придвижвам наляво, опипвайки с ръце прозрачната повърхност за всяко евентуално изменение в структурата ѝ. Преди да започна, се опитах да маркирам изходната си точка, като разрових с крак земята пред бариерата. Пръстта обаче се оказа твърде влажна, за да запази формата на вдлъбнатината, и усилието ми се оказа безрезултатно. Тогава избрах за ориентир едно високо дърво от далечната горичка, което се намираше на една линия със сияйния кристал. Така, даже и да не успеех да открия някаква пролука в стената, поне щях да знам кога съм направил пълна обиколка на оградения от нея периметър.

Докато се движех по протежението на невидимата преграда, бързо стигнах до извода, че тя описва окръжност с диаметър приблизително от сто метра — естествено, ако въпросната окръжност бе с правилна форма. Оттук следваше, че мъртвецът лежи в близост до стената в точка, намираща се точно срещу онази, откъдето бях започнал своя обход. Но къде точно се намираше — отвън или във вътрешността на затвореното пространство? Надявах се, че ще го узная съвсем скоро.

Бавно обхождах стената, без да се натъкна на никаква врата, прозорец или каквото и да е — дори съвсем миниатюрно — отверстие. Колкото по-ясна представа добивах за външния контур на стената, толкова по-очевидно ставаше, че трупът се намира във вътрешността на незримия пръстен. Докато се приближавах към него, започнах да различавам смътно познати черти. В изражението на мъртвото лице и изцъкления му взор имаше нещо, което ме накара да потръпна. След няколко крачки разбрах на какво се дължеше реакцията ми. Познавах мъртвия… или поне имах чувството, че го познавам. Това бе Дуайт — един от ветераните, когото бях виждал преди близо година в главната база на компанията. Кристалът, който държеше, действително представляваше истинско съкровище. Определено досега не бях виждал по-голям образец.

Вече се намирах съвсем близо до мъртвеца; толкова близо, че ако не ни разделяше невидимата бариера, можех да протегна ръка и да го докосна. И ето че пръстите на лявата ми ръка, които педантично следваха огледално гладката повърхност, ненадейно хлътнаха в празно пространство. Няколко секунди по-късно успях да определя, че неочакваният отвор е широк около деветдесет сантиметра; за височината му обаче можех само да гадая, понеже се издигаше по-нависоко, отколкото можех да достигна. Това не беше врата или люк в познатия ни смисъл на думата, защото по ръбовете на кристалната стена в двата му края нямаше никакви следи от каквито и да било механизми или съоръжения за затваряне или отваряне.