Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Понеже бе добре запознат със съдържанието на страховития дневник, Армитидж ясно си представяше какво може да очаква, но по никакъв начин не даде на местните жители да разберат това, за да не увеличава и бездруго непрекъснато растящия им ужас. Когато здрачът стана по-плътен и сенките се сгъстиха, местните се завтекоха към домовете си и отново се заеха с безсмисленото си барикадиране, независимо от явните доказателства за безсилието на всички ключалки, катинари и прегради пред лицето на силата, която бе в състояние да огъва дървета и срутва къщи по своя воля. Някои скептично клатеха глави, узнавайки за намерението на тримата безумни пришълци да стоят на стража край развалините от дома на Фрай, и изобщо не се и надяваха да ги видят повече, докато се прибираха по къщите си.

През тази нощ изпод хълмовете за пореден път се разнесе страховит грохот, а въздухът отново бе прорязан от крясъците на козодоите. От време на време от Студената долина се надигаше мощен вихър, пропит с непоносимо зловоние, което мигом се просмукваше в тежкия нощен въздух. Това бе същото зловоние, което тримата учени бяха доловили, докато стояха над умиращата твар, преживяла петнайсет години и половина в човешки облик. Очакваният Кошмар обаче така и не се появи. Каквото и да се бе притаило на дъното на клисурата, то явно дебнеше и чакаше, ето защо Армитидж заяви на колегите си, че да го нападнат в тъмнината е равносилно на самоубийство.

Настъпи бледото утро и тревожните нощни звуци секнаха. Беше сив, навъсен ден; от време на време заваляваше ситен дъждец, а в северозападна посока, над хълмовете, се скупчваха гъсти тежки облаци. Пристигналите от Аркхам учени бяха изпаднали в нерешителност какво да правят оттук нататък. Укрили се от засилилия се дъжд в едно от малкото запазени съоръжения на Фрай, те обсъждаха по-нататъшните си действия — да изчакат или да нападнат. Последното изискваше спускане в клисурата. Дъждовната пелена ставаше все по-гъста, а някъде далеч иззад хоризонта се дочуваше отчетливият грохот на гръмотевиците. Съвсем наблизо проблесна раздвоена мълния, която сякаш удари самото сърце на клисурата. Небето моментално потъмня, разколебавайки надеждите на учените, че бурята ще бъде кратка и скоро ще бъде заменена от ясно време.

Все още беше тъмно, когато — след не повече от час — откъм пътя се дочуха различни гласове. След миг тримата изследователи зърнаха група хора, не по-малко от десетина на брой, които тичаха уплашено, като крещяха истерично, а някои даже ридаеха. Един от бягащите най-отпред започна да надава по-членоразделни викове, при което Армитидж и спътниците му тутакси се втурнаха към приближаващите се, едва разбрали смисъла на чутото.

— Ооо, Гооосподи Бооожеее! — задъхваше се крещящият. — Онази сатанинска твар отно-о-ово е излязла навън, този път посред бял ден! Изпълзя от дерето, измъкна се оттам и сега отива нанякъде! Един господ знай кога ли ще ни порази!

В този миг потресеният разказвач замлъкна ужасено, ала друг поде разказа му.

— Горе-долу преди час Зеб Уейтли чул телефонно звънене — и туй било гус’жа Кори, жената на Джордж. Тя му рекла, че аргатинът ѝ Лутър, дет’ пасеше говедата, след удара на голямата мълния видял, че дърветата от другата страна на дерето се огъват — баш срещу мястото, дет’ стоим сега с вас — и изведнъж усетил онуй ужасното зловоние, дет’ го помирисал миналия понеделник. После чул нек’ъв хем свистящ, хем премлясващ мокър звук, все едно се плиска нек’ва течност, ама звукът бил много по-силен, отколкото бива, когат’ дърветата се люлеят от вятъра, и тутакси дърветата по целия път се наклонили на една страна и се чуло отвратително газене и стъпки из калта. Ама Лутър късмет има, че нищичко не е зърнал, че само дърветата е видял как се огъват…

— После далеко напреде, дет’ тече ручеят на Бишоп, се чул страшен трясък на моста, все едно вековен дъб се цепи и троши. И пак нищо се не виждало — само как дърветата се накланят на една страна. След туй свистенето се чувало вече от много далеч — от пътечката, дет’ води към дома на вещера Уейтли и Стражевия хълм — и на Лутър му стигнал куражът да отиде там, дет’ се чували звуците, и да разгледа земята. Всичко било само кал и вода, че и небето било тъмно, а дъждът смивал всичките следи; обаче на края на дерето, дет’ били прегънати дърветата, той пак зърнал онез страшните следи, дет’ са големи кат’ бъчви — същите, к’вито бил видял и в понеделника…

Тук думата отново взе първият разказвач.