Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

— Ама туй хич не е най-страшното — туй е само началото. Зеб взе да събира хората, когат’ му се обадили от дома на Сет Бишоп. Сали — слугинчето му — крещяла тъй, все едно я колят; тя тъкмо била зърнала как се огъват дърветата и чувала един такъв ужасен звук — все едно от слон, дет’ стъпва тежко и диша шумно — да се приближава към къщата ѝ. После рекла, че усетила оназ ужасната воня, а синът ѝ Чонси се разциврил, че туй е същата оназ воня, дет’ се носела около останките от дома на Уейтли в понеделник сутринта. Кучетата през туй време се скъсвали да лаят и да вият…

— Тогаз тя закрещяла с всичка сила — после рече, че храстите били тъй изпочупени и стъпкани, както никоя буря, виелица или ураган не мож’ ги повали. В следващия миг оградата рухнала, ама Сали не можела да види кой я е съборил. После в слушалката се чуло как Чонси и старият Бишоп надават кански викове, а Сали закрещяла, че нещо тежко се ударило в къщата — ама не мълния или нещо таквоз — и в момента събаряло предната стена, ама през прозорците нищо се не виждало. И после… после…

Следите на страха се бяха врязали дълбоко във всяко лице и Армитидж, напълно поразен от чутото, не можеше да намери сили да накара разказвача да продължи.

— После Сали изведнъж изпищяла: „О, помогнете ми, моля ви, къщата се сгромолясва…“ В слушалката се чувало адско трещене, пращене и цепене, всички пищели… Горе-долу както и когат’ онуй нападна дома на Елмър Фрай, ама още по-страшно…

Говорещият замлъкна и думата взе още един от тълпата.

— Туй то — после ни звук, ни дума. Седнахме в колата и се събрахме, всички здрави мъже, дет’ можахме да се съберем, край къщата на Кори, и решихме да дойдем при вас, за да ви питаме к’во да сторим. Туй навярно е проклятие свише — Божие наказание, задет’ не приличаме на другите, а от Божието наказание нито един смъртен не мож’ избяга.

Армитидж осъзна, че вече е крайно време за действия, и твърдо заяви, обръщайки се към групата потресени и объркани местни жители:

— Налага се да го последваме, приятели! — Ученият се стараеше да говори колкото се може по-уверено. — Убеден съм, че съществува възможност да унищожим това изчадие. Навярно знаете, че тези Уейтли са били вещери и магьосници — е, това същество се е появило в резултат на магьосничество, следователно да се справим с него, ще можем само с подобни средства. Прочел съм дневника на Уилбър Уейтли и някои от старинните книги, изучавани от него; мисля, че знам необходимото заклинание, което да ни позволи да прогоним тази твар. Естествено, не мога да съм абсолютно сигурен в ефикасността му, ала просто нямаме друг избор и трябва да действаме. То е невидимо — честно казано, предполагах, че ще е такова — но в този разпръсквател имаме прах, който може за секунда да ни го покаже. По-късно на всяка цена ще се опитаме да направим това. Това същество е изключително страшно и опасно, за да го оставим да живее, ала е нищо в сравнение с онова, в което би се превърнал Уилбър, ако бе останал жив. Никога — за щастие — няма да узнаете що за участ избегна нашият свят. Сега ни остава да се справим само с това същество, а на този етап то не може да се размножава, макар и да е в състояние да причинява големи вреди. Без колебание — повтарям — трябва час по-скоро да го унищожим.

Армитидж направи кратка пауза, преди да продължи.

— Сега трябва бързо да го настигнем и първото нещо, което ще сторим, е да отидем на мястото, което току-що е било поразено от него. Нека някой от вас ни поведе — аз не познавам Дънуич и околностите му толкова добре, ала предполагам, че все би трябвало да има някакъв пряк път. Е, какво мислите?

Кореняците започнаха да се съветват помежду си, след което Ърл Сойър посочи с мръсния си показалец през пелената на дъжда и изрече:

— Най-бързо ще можете да се доберете до парцела на Сет Бишоп, ако пресечете първо ей оная полянка, после ручея, след което се качите нагоре по склона и прекосите малката горичка от другата страна. Тоя път ще ви изведе направо при Сет Бишоп — бас държа, че веднага ще познаете мястото!

Армитидж, Райс и Морган веднага се отправиха в указаната посока, а повечето от местните закрачиха след тях. Небето постепенно изсветляваше и се появиха сигурни признаци, че бурята е отшумяла. Когато по някое време библиотекарят погрешка пое в неправилната посока, Джо Озбърн му извика, след което мина напред, за да води множеството. Увереността и храбростта на хората постепенно нарастваха, макар че призрачните очертания на гъсто обраслите с гори стръмни хълмове, както и фантастичните дървета, сред които минаваха, поставяха тези качества пред сериозни изпитания.