Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

Тези от местните, които наблюдаваха случилото се с невъоръжено око, зърнаха само мигновена експлозия, наподобяваща сив облак — с размерите на средно голяма сграда — недалеч от върха на хълма. Къртис, който държеше далекогледа, ненадейно го изпусна, надавайки ужасен вопъл. Приборът полетя във въздуха и цопна право в стигащата до глезените лепкава и слузеста кал. Човекът се олюля и навярно щеше да се строполи на земята, ако не го бяха подхванали навреме двама или трима от стоящите наблизо мъже. Единственото, което можеше да стори, бе да скимти едва доловимо:

— О, о, Господи Боже… това… това…

Спътниците му го засипаха с истински порой от въпроси и докато траеше суетнята, единствено Хенри Уилър се сети да вдигне падналия далекоглед и да се опита да го поизчисти от мръсотията. Както изглеждаше, Къртис поне за момента бе изгубил способността си за свързана реч и дори едносричните отговори му се удаваха с голяма трудност.

— По-голямо е от хамбар… цялото е направено от извиващи се въжета… прилича малко на кокоше яйце, само дет’ е исполинско и има над дузина крайници, дебели като вековни дървета… те наполовина се затварят, когат’ стъпва… нищо твърдо няма у него… цялото е пихтиесто кат’ желе, все едно е направено само от отделни гърчещи се въжета, събрани накуп… над туй има големи изпъкнали очи… десет или двайсет усти или хоботи, дет’ стърчат у него от всички страни… по-големи са от отвора на комин… и през цялото време се отварят и затварят… целите са сиви, със сини и пурпурни пръстени… и о, Господи Боже, онова най-отгоре! Онова почти човешко полулице най-отгоре…

Този последен спомен явно се оказа твърде болезнен за клетия Къртис и той изгуби съзнание, преди да успее да промълви още нещо. Фред Фар и Уил Хътчинс го отнесоха встрани от пътя и го положиха на влажната трева. През оптичните стъкла се забелязваха три фигурки, които очевидно тичаха към билото на хълма толкова бързо, колкото им позволяваше наклонът. Нищо друго обаче не се виждаше. После всички доловиха надигащия се странен шум от клисурата и подножието на Стражевия хълм. Това беше пеенето на несметно количество козодои, а в техния пронизителен хор се различаваха нотки на тревожно и зловещо очакване.

Сега далекогледът бе попаднал в ръцете на Ърл Сойър, който съобщи на събралите се кореняци, че трите фигури в момента стоят на хребета на хълма — на едно ниво с камъка във форма на олтар, ала на значителна дистанция от него. Една от фигурите, информира множеството той, от време на време вдигала ръце над главата си. Сойър тъкмо бе изрекъл това, когато всички различиха едва доловими звуци, идещи от Стражевия хълм — навярно от песнопението, съпровождащо странните движения.

— Туй сигур’ е нек’во заклинание — промълви старият Уилър, докато хващаше прибора.

През това време козодоите бяха обезумели до такава степен, че непрекъснато надаваха бесни крясъци в съвършено объркан ритъм.

Изведнъж слънчевата светлина сякаш внезапно помръкна, което беше много странно, защото в небето не се виждаха никакви облаци. В същия миг изпод хълмовете се разнесе оглушителен грохот, странно съчетаващ се с необяснимите трещящи звуци, ехтящи от небето. Проблесна мълния и хората започнаха безрезултатно да търсят признаците на приближаващата се буря. Пеенето на тримата смелчаци от Стражевия хълм бе станало още по-отчетливо и Уилър забеляза, че сега всички заедно размахват ръце, ритмично съпровождайки заклинанието с тези си движения. От някакъв фермерски дом в далечината се разнесе яростен кучешки лай.

В следващия момент дневната светлина се измени дотолкова, че събралите се хора с изумление се вторачиха в хоризонта. Пурпурният мрак, който можеше да бъде породен единствено от неизвестно спектрално смесване в небесната синева, се сгъстяваше все повече и повече и надвисваше над треперещите хълмове. Отново проблесна мълния — този път по-ярка от предишната — и на всички им се стори, че около каменния олтар, там, на хребета, се е появила някаква замъгленост. Нито един от кореняците обаче не посмя да надзърне в далекогледа; козодоите продължаваха с дяволските си песни, а хората от Дънуич усещаха съприкосновението с необяснимата заплаха, надвиснала във въздуха.

Точно тогава проехтяха онези дълбоки, хрипливи, дрезгави звуци, които никога нямаше да напуснат паметта на онези, които ги бяха чули. Те не бяха родени в човешко гърло, защото човешкото гърло не е в състояние да породи подобно акустично извращение. Човек по-скоро би си казал, че произходът им се корени някъде из дълбините на преизподнята… ако очевидният им източник не беше камъкът с форма на олтар на хребета на хълма. Би било неточно да бъдат наречени звуци — до такава степен техният страшен, свръхнисък, инфрабасов тембър контактуваше директно с тайнственото вместилище на подсъзнанието и ужаса, неизмеримо по-чувствително от ухото — ала въпреки всичко по форма представляваха смътни, неведоми, полуартикулирани думи. Бяха гръмки — толкова гръмки като подземния тътен изотдолу и страшния грохот в небето, които по странен начин повтаряха… и въпреки всичко не ги издаваше никакво видимо същество. И понеже въображението винаги може да подскаже вероятния им източник в света на незримите същества, треперещите хора от групичката се притиснаха още по-силно един към друг, замирайки в очакване на страховит удар.