Хауърд Лъвкрафт - Отвъд стената на съня

На сутринта на четвърти септември професор Райс и доктор Морган настояха да се срещнат и да поговорят с него, след което си тръгнаха разтреперани и пребледнели от страх. Вечерта Армитидж си легна, за да поспи, ала сънят му бе неспокоен и нервен. На следващия ден — в сряда — ерудитът се върна отново към ръкописа и се зае да изготви подробни преписи както от вече прочетения, така и от тепърва разгадавания текст. Малко преди пладне неговият личен лекар — доктор Хартуел — го посети, настоявайки за временно прекратяване на този изнурителен труд. Армитидж отказа, изтъквайки, че за него е изключително важно да дочете ръкописа и да намери обяснение на прочетеното. През тази вечер, когато здрачът тъкмо се спускаше над Аркхам, той най-накрая приключи с четенето и напълно изтощен, се отпусна в креслото си. Съпругата му, която му носеше вечерята, го намери в полукоматозно състояние, но въпреки това той съумя светкавично да я спре с рязък вик, когато тя се опита да хвърли едно око на записките, дело на собствената му ръка. Като се надигна с мъчително усилие, ученият събра гъсто изписаните страници и ги запечата в голям плик, който веднага пъхна във вътрешния джоб на палтото си. Армитидж имаше достатъчно сили да се добере до дома си, ала явно се нуждаеше спешно от медицинска помощ, поради което доктор Хартуел бе извикан незабавно. Докато лекарят го увещаваше да си легне, ученият не спираше да повтаря:

— Но какво, мили Боже, изобщо можем да сторим ние?

Тази нощ Армитидж успя да компенсира донякъде изгубеното количество сън, но на следващия ден сякаш не бе на себе си. Той не обясни нищо на доктор Хартуел, а когато се поуспокои малко, започна да настоява за дълъг и сериозен разговор с Райс и Морган. Бълнуването му беше много причудливо — с неистова жар ученият настояваше как трябва на всяка цена да се унищожи нещо в заключения фермерски дом и говореше за някакъв дяволски план, целящ заличаването на цялото човечество — както и на всички животни и растения — от някаква зловеща древна раса, обитаваща други измерения. Крещеше, че целият ни свят е в опасност, защото Древните същества искат напълно да го заличат и премахнат от Слънчевата система и пространството на Космоса, запращайки го в някаква друга проекция или фаза на съществуване, откъдето той вече бил изпаднал преди безброй далечни епохи. Понякога изискваше да му донесат страховития „Некрономикон“ или „Демонолатрия“ на Ремигий, откъдето се надяваше да почерпи заклинания, способни да спрат надвисналата опасност.

— Спрете ги, спрете ги! — крещеше той. — Тези Уейтли имаха намерение да ги пуснат, а най-страшният от всички е още жив! Кажете на Райс и Морган, че трябва да направим нещо — ще действаме на сляпо, но аз знам как да изготвя праха… Не са го хранили от втори август, когато Уилбър дойде тук и намери смъртта си, а в това си състояние…

За щастие, Армитидж имаше изключително крепко здраве за своите седемдесет години, така че за една нощ организмът му успя да се справи без проблеми с надигащата се треска. Той се събуди в петък с ясен ум, ала сериозно обезпокоен от глождещия го страх и съзнанието за гигантската отговорност, легнала на плещите му. В събота вече се чувстваше достатъчно добре, за да отиде до библиотеката, и даже извика Райс и Морган на съвещание. През цялата останала част от деня и последвалата вечер тримата учени напрягаха своите умствени способности, потънали в най-сложни размисли и изпадайки в яростни дискусии. От хранилищата бяха донесени странни, загадъчни и ужасни книги в огромни количества; диаграми, формули и заклинания се копираха с трескава бързина и в плашещо изобилие. И тримата бяха видели с очите си тялото на Уилбър Уейтли, лежащо на пода в едно от помещенията на тази сграда, поради което никой от тях не се отнасяше към дневника като към записките на някакъв умопобъркан.

Мненията се разделяха по отношение на въпроса дали трябва да се уведомява полицията на щата Масачузетс, като накрая негативният довод надделя. При положение че ставаше дума за неща, в които никой непосветен не би повярвал, без да е видял нещичко, това изглеждаше най-разумното решение. Късно през нощта обсъждането завърши, макар и да не се бе стигнало до приемането на някакъв конкретен план за действие. Армитидж прекара неделята в съпоставянето на различни заклинания и смесването на определени химикали, взети от университетската лаборатория. Колкото по-надълбоко се потапяше в този дяволски дневник, толкова повече ученият се съмняваше във възможността да се унищожи съществото, което остави след смъртта си Уилбър Уейтли, с помощта на някакъв химически агент — съществото, представляващо заплаха за целия съществуващ свят и все още неизвестно на учения, което само след няколко часа щеше да излезе наяве и да бъде запомнено като забележителния Кошмар от Дънуич.