Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Когато излязох навън, забелязах, че Сам вече е изключил осветлението на паркинга за посетители. Единствено лампите от електрическия стълб пред караваната му осветяваха сектора за персонала. Арлийн и Доун се шегуваха, че си е направил градина и е засадил чемшир пред караваната си, и постоянно го закачаха за перфектно оформения плет. Аз го намирах за чудесен.

Камионът на Сам, както обикновено, бе пред караваната му, и бе единствената кола на мястото, освен моята.

Протегнах се и се огледах. Бил го нямаше. Изненадах се колко съм разочарована. Наистина се надявах да удържи на думата си, та, макар и да не го прави от сърце… Притежаваше ли въобще такова?

Може пък, помислих с усмивка, да изскочи изпод някое дърво или да се появи изневиделица пред мен, наметнат с пелерина — черна отвън и червена отвътре.

Но нищо не се случи, така че тръгнах към колата си.

Надявах се на изненада, но не такава, каквато получих.

Мак Ратрей изскочи иззад колата ми, само с една крачка се оказа достатъчно близо до мен и стисна брадичката ми. Не отпусна и милиметър и аз се свлякох като торба цимент. Понечих да извикам, когато паднах на земята, но ударът изкара въздуха ми, бях ожулена, неспособна да гъкна, не можех да си поема дъх… бях напълно безпомощна. Тогава видях Денис. Видях я да замахва назад с тежкия си ботуш. Това бе достатъчно да съобразя да се свия на кълбо, преди и двамата да започнат да ме ритат.

Болката беше мигновена, ужасна и непрестанна. Инстинктивно покрих с ръце лицето си. Ръцете, краката, гърбът ми поемаха ударите.

При първите няколко ритника си мислех, че ще спрат и ще изсъскат през зъби предупрежденията и ругатните си, а после ще си тръгнат. Не си спомням в кой точно момент осъзнах, че смятат да ме убият.

Можех да лежа пасивно под ударите, но нямаше да се оставя да бъда убита.

Следващия път, когато кракът на един от тях се доближи до мен, посегнах да го сграбча, вкопчвайки се за живота си. Опитвах се да хапя или поне да оставя белег на някого от тях. Не бях сигурна дори чий крак съм хванала.

Тогава чух ръмжене отзад. „О не, довели са куче!“ — помислих си. Ръмженето определено бе враждебно.

Ако имах слаби нерви, косата ми определено щеше да е побеляла.

Получих още един ритник в гръбнака и ударите спряха. Последният ритник ми причини нещо ужасно. Чувах собственото си дишане, придружено с хриптене, което сякаш идваше от белите ми дробове.

— Какво, по дяволите е това… — обади се Мак Ратрей. Звучеше абсолютно ужасен.

Отново чух ръмженето, беше по-близо, точно зад мен. От друга посока чух друго ръмжене. Денис започна да стене, Мак — да псува. Жената дръпна крака си от хватката ми, която беше доста отслабнала. Ръцете ми се проснаха на земята. Май не бях в състояние повече да ги контролирам. И макар да виждах размазано, забелязах, че дясната ми ръка е счупена. Усетих лицето си мокро. Не смеех да продължа да оглеждам пораженията.

Мак започна да крещи, след него и Денис. Около мен се случваше нещо, но не можех да помръдна. Единственото, което виждах, бе счупената ми ръка, ожулените колена и мрака под колата ми.

Малко след това настана тишина. Кучето зад мен започна да вие. Студената му муцуна побутна ухото ми и го облиза с топъл език. Опитах се да повдигна ръка и да погаля съществото, което непоколебимо бе спасило живота ми, но не можах. Чух въздишката си. Стори ми се, че дойде от много далече.

Осъзнавайки положението, простенах:

— Умирам…

Започна да ми изглежда все по-реално. Жабите и щурците, които огласяха нощта, бяха замлъкнали от цялата лудница на паркинга, така че слабият ми глас прозвуча ясно и се сля с мрака. Странно, но скоро след това чух два гласа.

После видях нечии колене в сини джинси, изцапани с кръв. Вампирът Бил се приведе ниско, така че да мога да видя лицето му. Устата му бе окървавена, а зъбите му бяха навън — ослепително бели. Опитах се да му се усмихна, но лицето ми бе неконтролируемо.

— Сега ще те вдигна — каза Бил, Звучеше спокойно.

— Ще умра, ако го направиш — прошепнах.

Той ме заоглежда старателно.

— Още не — отвърна, след като приключи огледа. За мое учудване се почувствах по-добре. И без да ми казва, се досетих колко много рани е виждал през живота си.

— Това ще те заболи — предупреди ме той.

Беше ми трудно да си представя нещо, което не би ми причинило болка.

Ръцете му се плъзнаха под мен, преди да намеря време да се страхувам. Извиках, но слабо.

— Бързо — произнесе настойчиво нечий глас.